— Сериозно. Извинявай. — Притискам ръце към раменете му. — Гориш.
— Е, сега ще преследваш Кавински. Нямах търпение да го очистя. Бях разработил цял план.
— Какъв беше планът ти? — питам нетърпеливо.
— Защо да го казвам на момичето, което ме очисти? — казва той предизвикателно, но и двамата знаем, че ще ми каже.
— Стига, Джони — подхващам аз играта. — Аз не съм само момичето, което те очисти. Аз съм приятелка, с която си пишеш.
Той се смее.
— Добре, добре. Ще ти помогна.
Песента свършва и ние отстъпваме един от друг.
— Благодаря за танца — казвам аз. След всичкото това време най-сетне вече знам какво е да танцуваш с Джон Амброуз Макларън. — Е, какво щеше да поискаш, ако беше победил?
Той отговаря без капка колебание:
— Твоята шоколадова торта с фъстъчено масло, с моето име, изписано с бонбони на нея.
Взирам се в него изненадана. Това ли е щял да си пожелае? Можеше да поиска всичко, а той иска моята торта? Правя реверанс.
— Поласкана съм.
— Е, тортата беше много вкусна.
40
Няколко нощи по-късно говоря с Питър по телефона и той внезапно пита:
— Ти ме преследваш, нали?
— Не! — Не съм му казала, че очистих Джон през уикенда. Не искам той — и най-вече Дженевив — да получава допълнителна информация. Вече останахме само тримата.
— Значи ти ме преследваш! — Той стене и продължава: — Не искам да играя повече тази игра. Самотен съм и много… изнервен. Не съм те виждал извън училище цяла седмица! Кога ще свърши всичко това?
— Питър, не те преследвам. Преследвам Джон. — Малко ми е гузно, че го лъжа, но така се става победител. Не можеш да се съмняваш в себе си.
В другия край на линията настъпва тишина. После той казва:
— Значи ще ходиш до тях, за да го очистиш? Та той живее на края на света. Мога да те закарам.
— Не съм решила още какво ще правя. А на теб кой се падна? — Знам, че съм или аз, или Дженевив.
Той мълчи.
— Няма да кажа.
— А каза ли на някого? — Например на Дженевив?
— Не.
Хм.
— Е, добре, аз току-що ти казах, така че трябва да ми върнеш жеста.
— Не съм те карал, ти сама се издаде и да знаеш, че ако си ме излъгала и преследваш мен, моля те, просто ме очисти вече! Умолявам те. Ела още сега у нас и ще те оставя да се промъкнеш в стаята ми. Ще седя там като мюре, ако това означава, че ще мога да те видя.
— Не.
— Не?
— Не, не искам да печеля така. Искам да победя честно и почтено. Първата ми победа на асасини не трябва да е опетнена. — Замълчавам. — Освен това къщата ти е безопасна зона.
Питър въздиша тежко.
— Ела поне на мача по лакрос в петък, става ли?
Неговият мач! Идеалното място да го очистя. Опитвам се да говоря спокойно:
— Не мога. Татко има среща и трябва да гледам Кити. — Лъжа, но той не го знае.
— Защо не доведеш и нея? Тя искаше да гледа някой мач.
— Не може, защото е на пиано след училище.
— Откога Кити свири на пиано?
— Отскоро. Чула от една съседка, че помага в обучението на кучета. Успокоявало ги. — Прехапвам устна. Дали ще се върже? Добавям бързо: — Обещавам, че непременно ще дойда на следващия мач.
Питър пъшка, този път по-силно.
— Направо ме убиваш, Кови.
Скоро, скъпи мой, скоро.
Ще го изненадам на мача. Ще отида облечена с цветовете на нашето училище, дори ще си нарисувам номера му на лицето. Ще е толкова щастлив да ме види, че няма да заподозре нищо!
Не мога да обясня напълно защо тази игра е толкова важна за мен. Знам само, че с всеки изминал ден искам победата все повече и повече. Искам да победя Дженевив, да, но е и нещо повече. Може би да докажа, че и аз съм се променила; че не съм малкото меко бонбонче; че и в мен има кураж.
След като приключваме разговора, пиша съобщение на Джон какво съм намислила и той предлага да ме закара на мача. Защото се провежда в неговото училище. Питам го дали е сигурен, че няма нищо против да измине толкова път, за да ме вземе, и той отговаря, че щяло да си струва да види как очиствам Кавински. Облекчена съм, защото последното, което ми трябва сега, е да се изгубя по пътя.
* * *
В петък след училище тичам към дома да се приготвя. Обличам се в училищните цветове — светлосиня тениска, бели панталонки, чорапи на бели и светлосини ивици до коляното, синя панделка в косата. Рисувам на бузата си едно голямо 15 и го очертавам с бял молив за устни.
Хуквам навън още щом Джон спира на нашата алея. Той е със старата бейзболна шапка на „Ориолс“ със смъкната козирка. Поглежда ме, когато се качвам.
— Приличаш на момиче от рали — усмихва се той.
Потупвам го по козирката.