— Носеше я всеки ден онова лято.
Докато излиза от алеята, се хили, сякаш има някаква тайна. Заразно е. Сега и аз съм ухилена, а дори не знам защо.
— Какво има? Защо се усмихваш? — питам го, докато опъвам чорапите си.
— Нищо.
Сръчквам го встрани.
— Хайде де!
— Мама ме подстрига ужасно в началото на лятото и аз се притеснявах. Повече не й позволих да ми подстригва косата. — Поглежда часовника на таблото. — Кога каза, че започва мачът? В пет?
— Аха! — Буквално подскачам на седалката, толкова съм развълнувана. Питър ще се гордее с мен, сигурна съм.
Стигаме в училището на Джон след половин час и автобусът още го няма, затова Джон изтичва вътре да ни вземе нещо за хапване от автомата. Връща се с две кутийки безалкохолно и пакетче чипс със сол.
Скоро след това един висок чернокож с екип за лакрос дотичва до колата и вика:
— Макларън! — Навежда се към прозореца и с Джон удрят юмруци. — Ще дойдеш ли в „Даника“ след това?
Джон ме поглежда и отговаря:
— Не, не мога.
Тогава приятелят му ме забелязва и очите му се разширяват.
— Кой е това?
— Аз съм Лара Джийн, не съм от това училище — заявявам, но е тъпо, защото той вероятно вече го знае.
— Ти си Лара Джийн! — Той кима ентусиазирано. — Чувал съм за теб. Заради теб Макларън виси в онзи старчески дом, нали?
Изчервявам се, а Джон се смее небрежно.
— Разкарай се оттук, Ейвъри.
Ейвъри посяга през него и ми стиска ръката.
— Радвам се да се запознаем, Лара Джийн. Ще се виждаме. — После хуква към игрището. Докато чакаме в колата, още хора идват да поздравят Джон и разбирам, че е точно както предполагах — той има много приятели и много момичета го харесват. Групичка момичета минава покрай нас към игрището и едно от тях буквално се втренчва в колата, право в мен, и гледа въпросително. Джон като че ли не забелязва. Пита ме кое предаване харесвам, какво ще правя през априлската и лятната ваканция. Казвам му за идеята на татко да отидем в Корея.
— Знам една забавна история с баща ти — казва той и ме поглежда косо.
— F, не, какво е направил?
— Не, не беше той, а аз. — Прокашля се. — Много е смущаващо.
Аз потривам ръце от нетърпение.
— Ами аз идвах към вас да те поканя на бала след осми клас. Бях скроил цял екстравагантен план.
— Никога не си ме канил на бала!
— Знам, сега ще стигна и дотам. Ще ме оставиш ли да ти разкажа историята, или не?
— Та, имал си цял екстравагантен план…
Той кима.
— Събрах малко клонки и цветя, за да изпиша с тях БАЛ? под прозореца ти. Но баща ти се прибра, преди да приключа, и реши, че почиствам хорските дворове. Даде ми десет долара, а аз изгубих кураж и се прибрах у дома.
Смея се.
— Не… мога да повярвам, че си го направил. — Не мога да повярвам какво е щяло да ми се случи. Как ли щях да се чувствам, ако момче беше направило такова нещо за мен? По време на цялата тази история с писмата и с момчетата, които съм харесвала, нито веднъж не се е случвало някое от тях да ме харесва по времето, когато и аз го харесвах. Винаги си бях сама, копнеех по някое момче и нямах нищо против. Така беше по-безопасно. Но това е нещо ново. Или старо. Старо и ново, защото за първи път го чувам.
— За това най-много съжалявам от осми клас — казва той и аз си спомням как Питър веднъж ми каза, че Джон най-много съжалявал, че не ме е поканил на бала, и колко се зарадвах, а той бързо се отметна и заяви, че просто се шегувал.
В този миг пристига училищният автобус.
— Време е за шоу — казвам аз. Завива ми се свят, докато гледаме как играчите слизат от автобуса — виждам Гейб, Даръл, но не и Питър. Накрая и последният човек слиза, а Питър още го няма. — Странно…
— Може ли да е дошъл с колата? — пита Джон.
Клатя глава.
— Никога не го прави. — Вземам телефона от чантата си и пиша съобщение.
Къде си?
Няма отговор. Нещо не е наред, знам го. Питър никога не пропуска мач. Той играе дори когато е болен.
— Ей сега се връщам — казвам на Джон, слизам от колата и хуквам към игрището. Момчетата загряват. Намирам Гейб на страничната линия, връзва си бутонката.
— Гейб!
Той ме поглежда изненадан.
— Лардж! Какво има?
Питам го, останала без дъх:
— Къде е Питър?
— Не зная — отвръща той, като се почесва по тила. — Казал е на треньора, че има спешен случай в семейството. Звучи достоверно. Кавински никога не би пропуснал мач, ако не беше важно.
Вече тичам към колата. Още щом влизам, питам задъхана:
— Може ли да ме закараш до къщата на Питър?
* * *
Първо виждам нейната кола. Паркирана е на улицата пред къщата му. След това виждам и тях — стоят заедно на улицата, пред очите на всички. Той я е прегърнал, а тя се е облегнала на него, сякаш не може да си стои на краката. Лицето й е заровено в гърдите му. Той говори нещо на ухото й и я гали нежно по косата.