От начина, по който Джон още се усмихва, знам, че и той е щастлив. Тази нощ ще живеем във фантазията. Ще забравя за Питър и Дженевив. Светва зелено, аз вдигам ръце и викам:
— Давай, Джони!
Той натиска газта, а аз крещя.
Летим с висока скорост и на следващия светофар той намалява, прегръща ме и ме притиска към себе си.
— Нали така са правили през петдесетте?
Сърцето ми отново препуска.
— Ние всъщност сме облечени като за четиридесетте… — И тогава ме целува. Устните му са топли и твърди и аз затварям очи.
После той се отдръпва леко, поглежда ме и казва полусериозно:
— По-добре ли беше от първия път?
Замаяна съм. По лицето му е останало червило. Посягам да избърша устата му. Светва зелено, ние не помръдваме, той още ме гледа. Някой зад нас надува клаксон.
— Зелено е.
Той не прави нищо, още ме гледа.
— Първо отговори.
— По-добре беше. — Той настъпва педала на газта и пак потегляме. Още съм без дъх. Надвиквам вятъра: — Искам някой ден да те видя как изнасяш реч пред Модела на ООН!
Той се смее.
— Защо?
— Мисля, че ще си струва да се види. Сигурна съм, че ще си… великолепен. Знаеш ли, мисля, че от всички ни ти си се променил най-много.
— Как?
— Преди беше някак по-тих. Потънал в себе си. Сега си уверен.
— Още се притеснявам, Лара Джийн. — Той има малко, лизнато кичурче в косата си, което се извива упорито нагоре. И това кичурче повече от всичко друго кара сърцето ми да се свива.
50
След като Джон ме оставя у дома, тичам отсреща да взема Кити от госпожица Ротсчайлд. И тя ме кани на чаша чай. Кити е заспала на дивана пред телевизора, който е с намален звук. Сядаме на другия диван с чаши „Лейди Грей“ и госпожица Ротсчайлд ме пита как е минало партито. Може би защото още съм развълнувана от вечерта или защото фибите така опъват косата ми, че се чувствам замаяна, или защото очите й светят с искрен интерес, но аз започвам да говоря и й казвам всичко. За танца с Джон, който всички аплодираха, за Питър и Дженевив и дори за целувката.
Тя започва да си вее с ръка, когато стигам до целувката.
— Когато това момче пристигна облечено с униформата… О, боже! — Подсвирва. — Почувствах се като истинска старица, защото го познавах, когато беше малък. Но, господи, той е красавец!
Смея се и издърпвам фибите от косата си. Тя се навежда да ми помогне. Кифлата се разпада и скалпът ми потрепва от облекчение. Това ли е да имаш майка? Да говорите късно нощем за момчета на чаша чай?
Госпожица Ротсчайлд продължава тихо и поверително:
— Но искам да ти кажа нещо, един малък съвет. Трябва да се наслаждаваш напълно на всеки миг. Просто присъствай изцяло, разбираш ли ме? Потопи се напълно и изпий до капка преживяването.
— А не съжалявате ли за нищо? Защото сте се потапяли напълно? — Мисля си за развода й, как говореха за тях в квартала.
— О, господи, не! Разбира се, че съжалявам за някои неща. — Тя се смее дрезгаво, секси, както само пушачите и настиналите хора могат да се смеят. — Не знам защо седя тук и се опитвам да ти давам съвети. Аз съм разведена жена на четиридесет. И две. Четиридесет и две. Какво бих могла да знам? Това е риторичен въпрос, между другото. — Въздъхва някак с копнеж. — Цигарите много ми липсват.
— Кити ще усети, ако пушите — предупреждавам я и тя пак се смее дрезгаво.
— Страх ме е да се противопоставя на това момиче.
— Може да е малка, но е много яростна — съгласявам се аз. — С право се страхувате, госпожице Ротсчайлд.
— Господи, Лара Джийн, би ли ме наричала Трина? Знам, че съм стара, но все пак не съм толкова стара.
Колебая се, но питам:
— Добре, Трина… ти харесваш ли татко?
Тя леко се изчервява.
— Ами да, мисля, че е чудесен.
— За срещи?
— Е, не е точно моят тип. И освен това не е показал никакъв интерес към мен, така че, ха-ха!
— Със сигурност знаеш, че Кити се опитва да ви сватоса. Но ако не ти е приятно, определено мога да го прекратя. — После се поправям: — Е, мога да се опитам да я спра. Но мисля, че тя има известно право. Според мен с татко може да ви е добре заедно. Той обича да готви, харесва да стъква огън и няма нищо против пазаруването, защото си носи книга. А ти, ти изглеждаш забавна, спонтанна и… приятна.
Тя ми се усмихва.
— Аз съм истинска бъркотия.
— Бъркотията е хубаво нещо, особено за човек като татко. Поне си струва да опитате, нали?
— Рисковано е да излизаш със съсед. Ако не се получи, си принуден да живееш в непосредствена близост.
— Това е съвсем незначителен риск в сравнение с ползите. Ако не стане, ще си махате любезно на улицата и ще отминавате. Не е кой знае какво. Знам, че съм пристрастна, но татко наистина си струва. Той е най-добрият.