Не съм го чувала да говори така искрено, прочувствено.
— Съжалявам — отвръщам почти шепнешком. — Просто не мога.
* * *
Не поглеждам към Питър, докато се качвам в колата, но огърлицата още виси от юмрука ми. В последния момент се обръщам, ала вече сме далеч; не виждам дали Питър още е там. Сърцето ми препуска. За какво ще съжалявам повече? За реалността с Питър или за мечтата с Джон? Без кого не мога да живея?
Мисля си за ръката на Джон в моята. Как лежа до него в снега. Как очите му изглеждат още по-сини, когато се смее. Не искам да се отказвам от това. Не искам да се отказвам и от Питър. И в двамата има толкова много неща за обичане. Момчешката увереност на Питър, ведрото му отношение към живота, добротата му към Кити. Как сърцето ми подскача всеки път, когато видя колата му да спира пред нашата къща.
Пътуваме в мълчание няколко минути и тогава, загледан право напред, Джон казва:
— Имах ли изобщо шанс?
— Лесно можех да се влюбя в теб — шепна аз. — Вече съм на път. — Адамовата му ябълка подскача. — Ти си толкова съвършен в спомените ми и сега също си съвършен. Сякаш съм те измислила. От всички момчета именно теб бих избрала.
— Но?
— Но… още обичам Питър. Не зависи от мен. Той беше пръв и… просто няма да си отиде.
Той въздиша пораженчески и сърцето ме заболява.
— По дяволите, Кавински.
— Съжалявам. Харесвам и теб, Джон, наистина. Иска ми се… иска ми се да бяхме отишли на бала в осми клас заедно.
И тогава Джон Амброуз Макларън казва нещо, което изпълва сърцето ми:
— Не мисля, че тогава беше нашето време. Предполагам, че и сега не е. — Погледът му не трепва. — Но може би един ден ще дойде.
55
В дамската тоалетна съм и връзвам панделка на конската си опашка, когато Дженевив влиза. Устата ми пресъхва. Тя спира, после тръгва към една от кабинките.
— С теб винаги се срещаме в тоалетните — казвам аз, но тя не отговаря. — Джен… съжалявам за онзи ден.
Тя се обръща и се приближава.
— Не ти искам извинението. — Сграбчва ме за ръката. — Но ако кажеш на някого, кълна се, че…
— Няма! — викам аз. — Няма! Никога не бих го направила.
Тя ме пуска.
— Защото ме съжаляваш, нали? — смее се горчиво. — Ти си такава позьорка. Повръща ми се от сладникавите ти изпълнения, знаеш ли? Заблуждаваш всички, но аз знам каква си всъщност.
Отровата в гласа й ме зашеметява.
— Какво съм ти направила? Защо ме мразиш толкова много?
— О господи! Престани! Спри да се преструваш, че не знаеш.
— Чакай малко. Какво съм ти направила? Ти пусна видеото с мен в интернет! Не се опитвай да променяш историята, както ти харесва. Аз да съм Епонин, а ти да си Козет! Не се опитвай да се изкараш Козет!
Устните й се извиват.
— За какво говориш, по дяволите?
— За „Клетниците“!
— Не гледам мюзикъли. — Обръща се, сякаш ще си тръгне, но спира и казва: — Видях ви тогава, през онзи ден в седми клас. Видях как го целуна.
Била е там?
Тя забелязва изненадата ми и тържествува.
— Оставих си якето долу и когато се върнах да го взема, ви видях да се целувате на дивана. Ти наруши най-важното правило в момичешкия кодекс, Лара Джийн. Някак си успяла да се убедиш, че аз съм лошата. Но трябва да знаеш, че не бях толкова лоша само за да съм лоша. Ти си го заслужи.
Завива ми се свят.
— Ако си знаела, защо продължи да ми бъдеш приятелка? Ти спря да ми бъдеш приятелка много по-късно.
Тя свива рамене.
— Защото ми харесваше да ти го връщам. Той да е с мен, а не с теб. Повярвай ми, от онзи момент вече не бяхме приятелки.
Странно е, че от всичко, което ми наприказва, това ме заболя най-много.
— Само за твоя информация — не аз го целунах. Той ме целуна. Дори не мислех за него по този начин, не и преди целувката.
Тогава тя казва:
— Единствената причина да те целуне онзи ден е, защото аз не го направих. Ти беше резервата. — Тя прекарва ръка през косата си. — Ако си беше признала тогава, може би щях да ти простя. Може би. Но ти не го направи.
Преглъщам с усилие.
— Исках. Но това ми беше първата целувка, и то с неправилното момче. Знаех, че не ме харесва.
Вече всичко разбирам. Защо стигна чак дотам, че да ни раздели с Питър. Защо не се откъсваше от него, караше го да докаже, че все още тя е предпочитаната. Не е извинение за всичко, което стори, но вече виждам своята роля. Трябваше да й кажа веднага за целувката, още в седми клас. Знаех колко много го харесва.