— Какво стана? — попита Тамар, забелязвайки угрижения ми вид.
— Дай да го оставим за по-късно.
Миша изникна отнякъде и се втурна надолу по стълбите, за да се метне върху Мал.
— Вие се върнахте! — провикна се с пълно гърло.
— Естествено, че ще се върнем — отвърна Мал и го завъртя около себе си. — Ти изпълни ли своя дълг?
Миша сериозно кимна.
— Хубаво. По-късно чакам от теб подробен доклад.
— Хайде, разказвайте — жадно ни подкани Адрик. — Открихте ли я? Давид е горе при Женя, да го повикам ли?
— Адрик — скастри го Надя, — хората са изтощени и сигурно умират от глад.
— Има ли чай? — попита Толя.
Адрик кимна и тръгна да поръча.
— Имаме новини — обади се Тамар — и те не са никак добри.
Не очаквах да са по-лоши от тия, които ние носехме, затова махнах с ръка.
— Давай.
— Тъмнейший нападна Западна Равка.
Стоварих се като подкосена върху стола.
— Кога?
— Почти веднага след като тръгнахте.
Кимнах. Все някаква утеха беше да знам, че и без това нищо не съм могла да направя.
— Много ли е зле?
— Използва Долината, за да отнеме голяма част от Юга, но доколкото успяхме да разберем, повечето хора вече са били евакуирани.
— Някакви вести за войската на Николай?
— Носят се слухове за малки бойни отряди, които се появяват изневиделица и се сражават под знамената на Ланцов, но Николай не бил с тях. Не съм сигурна колко дълго ще издържат така.
— Ясно. — Сега поне знаех с какво си имаме работа.
— Това не е всичко.
Хвърлих въпросителен поглед към Тамар и от нейното изражение тръпки ме побиха.
— Тъмнейший напредва към Керамзин.
Глава 15
Стомахът ми се преобърна.
— Какво?!
— Носят се слухове, че… е опожарил имението.
— Алина… — обади се Мал.
— Децата — пророних паникьосано. — Ами с тях какво е станало?
— Не знаем — отвърна Тамар.
Притиснах очите си с юмруци, опитвайки да разсъждавам.
— Ключът ти — казах, а дъхът ми излизаше на дрезгави хрипове.
— Няма причина да смятаме…
— Ключът — натъртих, усещайки как гласът ми трепери.
Тамар ми го подаде.
— Третата вдясно — каза тихо.
Втурнах се нагоре, вземайки по две стълби наведнъж. На едно от последните стъпала се подхлъзнах и зле ударих коляното си. Но почти не почувствах болка. Закуцуках по коридора, броейки вратите. Ръцете ми така се тресяха, че едва на втория опит успях да пъхна ключа в ключалката.
Стаята беше боядисана в синьо и червено — весели ярки краски, каквито преобладаваха в цялата странноприемница. Забелязах куртката на Тамар, метната на стола до тенекиения леген; двете тесни легла, събрани заедно, намачканите вълнени одеяла отгоре. Прозорецът беше отворен и през него струеше есенното слънце. Прохладен бриз повдигаше завеските.
Затръшнах вратата след себе си и тръгнах към прозореца. Вкопчих се в перваза, отчитайки бегло порутените къщурки в покрайнините на селището, скалните вретена в далечината, планината отвъд тях. Почувствах напрежение в раната на рамото, усетих как мракът се надига в мен. Опънах невидимата нишка, за да го открия, докато в главата ми се въртеше една-единствена мисъл: „Какво си сторил?!“.
При следващото поемане на въздух вече стоях до него, но очертанията на помещението около мен оставаха размазани.
— Най-после — посрещна ме Тъмнейший. Обърна се и красивото му лице дойде на фокус. Привел се беше пред опушено огнище. Очертанията на лавицата над камината ми бяха до болка познати.
Сивите очи на Тъмнейший гледаха празно, обсебено. Дали смъртта на Багра беше причина за това, или някое ужасяващо престъпление, извършено на това място?
— Ела — тихо ме подкани. — Искам да го видиш.
Цялата треперех, но му позволих да вземе ръката ми и да я пъхне под своята. Щом го направи, всичко около мен доби ясни очертания и помещението се избистри пред погледа ми.
Намирахме се в някогашната гостна на Керамзин. Протритите дивани бяха почернели от сажди. Безценният самовар на Ана Куя лежеше повален на една страна, превърнат в потъмняла купчина метал. От стените нищо не беше останало — виждаше се само овъглен нащърбен скелет, спомен за това къде е била някога вратата. Витата метална стълба, която едно време водеше към музикалната стая, беше огъната от огъня и стъпалата й се бяха стопили в обща маса. Тавана го нямаше. Можех да гледам право през развалините към втория етаж. От мястото, където навремето беше мансардният етаж, сега ме гледаше сиво небе.