„Странно — помислих си глупаво. — Слънцето все още грее над Два Столба.“
— Тук съм вече дни наред — каза той, превеждайки ме през развалините, минавайки покрай купчини отломки и онова, което навремето беше фоайе. — Чаках те.
Каменните стъпала, които водеха към парадния вход, бяха потънали в пепел, но невредими. Съзрях дългата покрита с дребен чакъл алея за каретите; белите колони на портата; пътя, който водеше към града. Близо две години бяха минали, откакто за последно видях тази гледка, но иначе всичко си беше постарому.
Тъмнейший постави ръце на раменете ми и бавно ме завъртя в кръг.
Краката ми се подкосиха. Паднах на колене, затискайки устата си с ръце. Някакъв звук се изтръгна от вътрешностите ми, твърде разпокъсан, за да се нарече писък.
Дъбът, по който навремето дръзко се катерех, все още си стоеше, незасегнат от пожара, изпепелил Керамзин. Сега обаче клоните му бяха натежали от тела. Тримата преподаватели Гриша бяха обесени на един и същи дебел клон и вятърът леко развяваше кафтаните им: пурпурен, червен и син. Зад тях лицето на Боткин чернееше над клупа, впит дълбоко във врата му. Целият беше в рани. Явно беше загинал, сражавайки се, преди да обесят мъртвото му тяло. До него висеше Ана Куя, полюлявайки се в черната си рокля; тежката връзка ключове все още подрънкваше на кръста й, а носовете на ботите с кръстосани връзки почти опираха земята.
— Тя е била, поне така си мисля, най-близкото подобие на майка за теб — измърка Тъмнейший.
Хлиповете, които ме разтърсиха, раняваха като удари с камшик. Сгърчвах се при всеки пристъп, превивах се надве, изпепелена отвътре. Тъмнейший коленичи пред мен. Хвана ме за китките и дръпна дланите ми от лицето, сякаш искаше да се наслади на моя плач.
— Алина — рече. Не откъсвах очи от каменните стъпала, сълзите замъгляваха погледа ми. Нямаше да го погледна. — Алина — повтори.
— Защо? — Въпросът се изтръгна като ридание, като детски плач. — Защо ти трябваше?! Как можа да извършиш това? Не ти ли трепна сърцето поне за някой от тях?
— Животът ми беше дълъг, изобилен на скръб и горест. Сълзите ми отдавна са пресъхнали. Ако все още имах чувства като твоите, ако ме болеше така, както теб те боли, нямаше да понеса вечността.
— Надявам се Боткин да е избил поне двайсетина от твоите Гриша — процедих, — даже стотина.
— Той беше забележителен мъж.
— Къде са децата? — насилих се да попитам, макар да не бях сигурна дали ще понеса отговора. — Какво си им сторил?
— Ами ти къде беше, Алина? Сигурен бях, че ще дойдеш, когато нападнах Западна Равка. Очаквах твоята съвест да те доведе при мен. Затова стигнах до крайност с надеждата поне това да те измъкне от укритието ти.
— Къде са те? — изпищях.
— В безопасност. Засега. Ще са на борда на моя пясъчен сал, когато отново вляза в Долината.
— Като заложници — промълвих глухо.
Той кимна.
— В случай че ти хрумне да ме нападнеш, вместо да се предадеш. След пет дни се връщам в Безморие и ти идваш с мен — ти и твоят следотърсач, — иначе ще оставя Долината да нахлуе по целия бряг на Западна Равка и ще предам тези деца едно по едно на милостта на волкрите.
— Това място… всички тези хора, те бяха невинни.
— Стотици години съм чакал този миг, твоята сила, този шанс. Заслужих го с борба и с цената на много лишения и загуби. И ще го получа, Алина, каквото и да ми коства това.
Исках да забия нокти в него, да му кажа, че ще доживея да видя как собствените му чудовища го разкъсват на парчета. Щеше ми се да го заплаша, че ще стоваря върху него мощта и на трите муски на Морозов заедно с една армия от светлина, родена от мерзост, съвършена в своята мъст. И сигурно щях да го направя. Ако Мал се откажеше от живота.
— След това няма да има вече нищо — прошушнах.
— Точно така — нежно отвърна той, обгръщайки ме с ръце. После ме целуна по косата. — Ще те лиша от всичко познато, от всичко онова, което си обичала, докато не ти остане друга утеха, освен мен.
Оставих се на скръбта и ужаса и рухнах.
Продължавах да стоя на колене, вкопчена в перваза на прозореца, притиснала чело в дървената ламперия върху стената на странноприемницата. Отвън долиташе тихото подрънкване на молитвените звънчета. Вътре не се чуваше друг звук, освен моето пресекливо дишане, хрипкавите ми ридания и плющенето на камшика, а аз плачех превита одве. Така ме и завариха.