Не чух кога се е отворила вратата, нито приближаващите им стъпки. Усетих само нежни ръце, които ме повдигаха. Зоя ме сложи да седна на ръба на леглото, Тамар се настани край мен. Надя се зае да реше косата ми, внимателно разчесвайки възлите. Женя уми първо лицето, а после и ръцете ми с прохладна влажна кърпа, която топеше в легена. От нея слабо лъхаше на мента.
Седяхме така, без дума да пророним, те всичките скупчени около мен.
— Той държи децата — казах с безизразен глас. — Двайсет и три на брой. Избил е преподавателите. Боткин също. — Както и Ана Куя, жената, която тези около мен не познаваха. Жената, която ме беше отгледала. — Мал…
— Той ни каза — тихо рече Надя.
Сигурно съм очаквала да ми се нахвърлят, да ме обвиняват. Вместо това Женя склони глава на рамото ми. Тамар стисна ръката ми.
И това не беше просто утеха, почувствах го. Те се уповаваха на мен, както и аз на тях, за нова сила.
„Животът ми беше дълъг, изобилен на скръб и горест.“
Дали Тъмнейший бе имал приятели като тях? Хора, които е обичал, които са воювали на негова страна и са милеели за него, които са го разсмивали? Хора, които са се принесли в жертва на една мечта, която ги е надживяла?
— С колко време разполагаме? — попита Тамар.
— Пет дни.
На вратата се почука. Мал беше. Тамар му направи място на леглото край мен.
— Толкова ли е зле? — попита.
Кимнах. Все още не можех да събера кураж да му кажа какво съм видяла.
— Имам пет дни да се предам, иначе той пак ще използва Долината.
— Тъмнейший ще го направи, така или иначе — каза Мал. — Ти сама ми го каза. Все ще си намери повод.
— Мога да ни спечеля известно време…
— Но на каква цена? Искаш да пожертваш живота си ли? — тихо попита той. — Защо вместо това не ме оставиш аз да го направя?
— Защото не мога да го понеса.
Изражението му стана сурово. Стисна китката ми и аз отново почувствах познатото разтърсване. В главата ми бликна водопад от светлина и сякаш цялото ми тяло беше готово да се разпука, за да я пусне на свобода. Неизказана сила чакаше зад онези двери и смъртта на Мал щеше да ги отвори пред мен.
— Ти ще го понесеш — каза той. — Или всичката тази смърт, всичко, от което сме се отказали, ще е било напразно.
Женя се прокашля.
— Хъм, работата е там, че може да не се наложи да го правите. Давид има идея.
— Всъщност това беше идея на Женя — уточни Давид.
Скупчили се бяхме около масата под едно чергило малко по-надолу по улицата на нашата странноприемница. В тая част на поселището не можеше да се намери сносна гостилница, но пък на една опърлена поляна беше стъкнато нещо като импровизирана кръчма. Над паянтовите маси висяха фенери, по средата имаше бъчонка с подквасено мляко, а в два метални бидона — същите като оня, който видяхме първия ден на тържището — се печеше месо. Въздухът беше наситен с аромат на хвойна.
Двамина хвърляха зарове край бъчонката с мляко, а друг се опитваше да изтръгне неопределена мелодия от очукана китара. Тя не беше способна да произведе читав звук, но Миша изглеждаше напълно доволен. Малкият подхвана сложен танц, който явно изискваше много пляскане с ръце и голяма концентрация.
— Тогава ще имаме грижата името на Женя да бъде увековечено на паметна плоча — вметна Зоя. — А сега давайте по същество.
— Сещаш ли се как маскира „Водния бик?“ — попита Давид. — Как накара светлината да се огъне около кораба, вместо да се отрази в него?
— Та си помислих — намеси се Женя, — дали не би могла да направиш същото и с нас?
Свъсих вежди.
— Искаш да кажеш…
— Принципът е съвсем същият — включи се отново Давид. — Вярно, предизвикателството е много по-голямо, защото има много повече променливи величини от синьото небе, но да огънеш светлината около един войник, не е много по-различно от това да го направиш с неодушевен предмет.
— Я чакай малко — намеси се Харшо. — Искаш да кажеш, че ще станем невидими?
— Точно така — отвърна Женя.
Адрик се приведе напред.