— Веднъж ме попита защо не съм те оставил да загинеш в параклиса, защо съм допуснал Мал да се добере до теб. Може би има причина и двамата да сте още живи. Може би е тъкмо тази.
— Всичко тръгна от една мнима светица, Толя.
— Затова именно тя ще трябва да сложи край.
Той се плъзна по корпуса и скочи на земята, после вдигна поглед към мен.
— Знам, ти не притежаваш тая вяра, която имаме ние двамата с Тамар — каза, — но както и да свърши всичко, радвам се, че нашата вяра ни доведе при теб.
После закрачи през полето към Мал и Миша.
Без значение дали е станало случайно, или е било писано с Толя и Тамар да сме приятели, аз също бях благодарна за това. И ако трябваше да съм честна пред себе си, щях да призная, че завиждам на тяхната вяра. Убедеността, че съм благословена свише, сигурно щеше да ми помогне по-леко да взимам трудните решения.
Не знаех дали планът ни ще проработи, но дори да успееше, оставаха още много неизвестни. Ако победим Тъмнейший, какво ще стане с неговите воини сенки? Ами с Николай? И какво ще е, ако убийството на Тъмнейший доведе и до смъртта на принца? Дали не е по-добре просто да пленим Тъмнейший? И в случай че по някакво чудо оцелеем, Мал трябваше да изчезне завинаги. Животът му щеше да виси на косъм, ако някой узнаеше какво всъщност е той.
Дочух тропот на копита. Двете с Надя се покатерихме на капитанския мостик, за да огледаме по-добре; щом зърнахме пристигащите, сърцето ми се сви.
— Сигурно има още, които са останали на хиподрума — обади се Надя.
— Може — отвърнах. Но не го вярвах.
Преброих ги набързо. Дванайсет войници. Докато приближаваха, забелязах, че всички са съвсем млади и повечето имат татуирано слънце на лицата. Руби също беше тук с нейните красиви зелени очи и руса плитка; зърнах и Владим заедно с още двама брадати мъже, които май помнех като свещеници стражи.
Скочих на земята и тръгнах да ги пресрещна. Щом ме забелязаха, всички слязоха от конете и паднаха на едно коляно със сведени глави.
— Уф — изпъшка Зоя, — ето че пак се започва.
Изгледах я предупредително, макар да си мислех същото. Почти бях забравила колко тежи бремето на светица. Въпреки това заех нужната поза, поемайки злочестата си роля.
— Станете — казах, а щом се вдигнаха, повиках Владим с жест. — Това ли сте всички?
Той кимна.
— И какво извинение праща този път Аппарат?
Той преглътна мъчително.
— Никакво. Пилигримите всеки ден отправят молитви за твоето спасение и унищожаването на Долината. По думите му последната ти заповед към него била да се грижи за твоето паство.
— А молбата за помощ?
Руби се почеса по главата.
— Знаем само, че предан на теб монах донесъл бележка от църквата „Санкт Лукин“, в нея двамата с Николай Ланцов сте искали подкрепа.
— Тогава как се озовахте тук?
Владим се усмихна и по бузите му пак се появиха ония нелепи трапчинки. Двамата с Руби се спогледаха.
— Избягахме — каза тя.
Знаех, че на Аппарат не може да се има доверие, и все пак тайно се бях надявала той да ми предложи нещо повече от молитви. Но и другото беше вярно — наистина му казах да не се откъсва от моите последователи и да ги пази от беди; те определено бяха в по-голяма безопасност в Бялата катедрала, отколкото на поход срещу Долината. Аппарат щеше да направи това, което му се отдава най-добре: да чака. Когато пушилката от битката се разсее, или аз ще съм победила Тъмнейший, или той ще ме е превърнал в мъченица. Какъвто и да е изходът, народът щеше да се вдигне на оръжие с моето име на уста. И войнството от правоверни на Аппарат да разшири владенията си.
Сложих ръце върху раменете на Владим и Руби.
— Благодарна съм за вашата преданост. Дано не съжалявате.
Двамата сведоха глави.
— Санкта Алина — промълвиха.
— Сега да вървим — казах. — Достатъчно много сте да привлечете нечие внимание, а и тия татуировки няма да ви помогнат.
— Къде отиваме? — попита Руби, придърпвайки кърпата над лицето си, за да прикрие слънчевия символ.
— В Долината.
Забелязах как новопристигналите бойци се размърдаха неспокойно.
— За да се бием ли? — попита тя.
— За да я пропътуваме — отвърна Мал.
Без армия. Без съюзници. Имахме само три дни преди срещата с Тъмнейший. Щяхме да си опитаме късмета — провалим ли се, повече нямаше да има друг шанс. Тогава щеше да се наложи да убия единствения човек, когото съм обичала някога и който някога ме е обичал. И да се върна обратно в боя, окичена с неговите кости.