— Естествено — отвърна подигравателно той. — Аз съм просто меланхолик, не луд. — После отупа невидима прашинка от ръкава си. — Не зная дали някога ще ми прости, че я пратих в изгнание, особено пък в колониите.
Кое ли е по-тежко — да изгубиш майка си, или никога да не си я познавал? Но аз, така или иначе, му съчувствах. Той за кратко беше загубил цялото си семейство човек по човек: първо брат си, сега и двамата си родители.
— Съжалявам, Николай.
— Че за какво има да съжаляваш? Най-накрая постигнах своето. Царят се оттегли и пътят към трона е свободен. Даже щях да отворя бутилка шампанско, ако не трябваше тепърва да се бия с всемогъщ владетел и неговата чудовищна орда.
Понякога Николай наистина можеше да е ужасно нагъл. Добре знаех, че не така си беше представял своето възкачване на престола: след като брат му е бил убит, а баща му — сринат от гнусните обвинения на една слугиня.
— Кога ще сложиш короната? — попитах.
— Не и преди да победим. Ще бъда коронован в Ос Олта или изобщо няма да бъда цар. А първата стъпка към това е да затвърдим съюза със Западна Равка.
— Затова е пръстенът, значи?
— Затова. — Той приглади края на ревера си. — А ти все пак можеше да ми кажеш за Женя.
Усетих чувство на вина.
— Опитвах се да я предпазя. Малцина биха постъпили като нея.
— Не желая между нас да има лъжи, Алина.
Дали говореше за престъпленията, извършени от баща му? Или за безбройните флиртове на майка си? Въпреки това не беше съвсем прав.
— А ти колко лъжи ми наговори, Щормхунд? — Посочих към Чекръка. — Колко тайни си криел, докато не се почувстваш готов да ги споделиш?
Той сключи ръце зад гърба си с леко притеснен вид.
— Може да се каже, че това е част от привилегиите на един принц.
— Щом като някакъв си обикновен принц може да мине метър, какво остава за една жива светица?
— Май ти е станало навик да печелиш всеки спор.
— А това спор ли беше?
— Явно не. Защото аз спорове не губя. — Той погледна през рамо. — Вси светии, той да не би да се качва по заледените стъпала?
Присвих очи и се взрях през мъглата. Нямаше грешка, някой наистина се катереше зигзагообразно по скалистия склон, а дъхът му излизаше на облаци в ледения въздух. Достатъчен ми беше само поглед, за да позная, че е Мал — с приведена глава и преметнал някакъв денк на гръб.
— Изглежда доста… стимулиращо. Щом той е стигнал толкова нависоко, май ще трябва и аз да почна да се упражнявам. — Тонът на Николай звучеше привидно безгрижен, но аз усещах съсредоточения поглед на умните му лешникови очи върху себе си. — Ако приемем, че надвием Тъмнейший, а аз съм убеден в това, дали Мал има намерение да остане капитан на твоята охрана?
Успях да се овладея, преди да съм прокарала пръст върху белега на дланта си.
— Не зная. — Независимо от всичко станало, исках да задържа Мал близо до себе си. Но това нямаше да е справедливо за нито един от двама ни. — Според мен ще е най-добре да се прехвърли на друго място — насилих се да кажа. — Него го бива на бойното поле, но е още по-добър следотърсач.
— Сама знаеш, че той няма да приеме пост, който ще го отдалечи от бойното поле.
— Тогава постъпи както смяташ за най-добре. — Между ребрата ме прониза болка като остър кинжал. Откъсвах Мал от живота си, но гласът ми остана твърд. Наученото от Николай си казваше думата. Протегнах му пръстена обратно. — Не мога да го приема. Поне засега. — А може би времето никога нямаше да дойде.
— Задръж го — отвърна той, затваряйки смарагда в шепата ми. — Един капер умее да се възползва от всяко предимство.
— Ами принцът?
— Принцовете са свикнали да чуват само „да“ за отговор.
Когато същата вечер се върнах в стаята си, там ме чакаха още изненади от Николай. Поколебах се, после се обърнах на пети и тръгнах по коридора към стаите на другите момичета. Поколебах се пред вратата за миг, притеснена и с чувството, че съм пълна глупачка, но накрая събрах сили да почукам.
Надя отвори. Зад нея мярнах Тамар, която беше дошла да я навести и сега точеше брадвичките си край прозореца. Женя седеше край масата и обшиваше със златна сърма нова превръзка за око, а Зоя се излежаваше на едно от леглата, подмятайки из въздуха перце със струята, която излизаше от върховете на пръстите й.
— Искам да ви покажа нещо — казах.
— Какво? — попита Зоя, без да откъсва поглед от перцето.