— Какво?
— Просто е толкова… обикновено. — Често срещано име, носено както от царе, така и от прости селяни. Само в Керамзин познавах двама Александровци и още трима в Първа армия. Един от тях загина в Долината.
Усмивката му стана по-широка и той килна глава на една страна. Причиняваше ми почти физическа болка да го гледам така.
— Дали би го произнесла? — попита.
Поколебах се, усещайки как ме дебне опасност.
— Александър — прошепнах.
Ухиленото му изражение се изгуби, сивите му очи сякаш започнаха да святкат.
— Пак — каза.
— Александър.
Той се наведе. Усещах дъха му да пари на шията ми, после той притисна устни в гърлото ми над нашийника, изпускайки тежка въздишка.
— Недей — казах. Дръпнах се, но той ме стисна още по-здраво. Ръката му пролази до тила, дългите му пръсти се заровиха в косата, дърпайки главата ми назад. Притворих очи.
— Позволи ми — измърмори, заврял лице в шията ми. Петата му се усука около бедрото ми, привличайки ме още по-плътно към него. Почувствах парещия му език, играта на твърдите мускули под голата кожа, докато обвиваше ръцете ми около кръста си.
— Това не се случва наистина — каза. — Позволи ми.
Усетих отново пристъп на някаква ненаситност, пулсациите на настойчив копнеж, който никой от нас не желаеше, но който, така или иначе, ни владееше. Ние бяхме сами в целия свят, единствени и неповторими. Свързани бяхме един с друг и така щеше да бъде завинаги.
Но това нямаше никакво значение.
Не можех да забравя стореното от него, не можех да простя истинската му същност: убиец. Чудовище. Онзи, който изтезаваше приятелите ми и изкла хората, които се опитвах да защитя.
Отблъснах го.
— Напротив, съвсем истинско си е.
Той присви очи.
— Уморих се от тези игрички, Алина.
Изненадах се от гнева, който бликна в мен.
— Уморен си, така ли? Ти обаче си играеш непрекъснато с мен. И никога не ти омръзва. Сега само съжаляваш, че вече не е толкова лесно да ме разиграваш.
— Умницата Алина — изригна той. — Схватливата ученичка. Радвам се, че ме навести тази нощ. Щеше ми се да споделя една новина с теб. — Той нахлузи презглава окървавената си риза. — Каня се да вляза в Долината.
— Ами давай — отвърнах. — Волкрите заслужават още едно парче от теб.
— Но няма да го получат.
— Разчиташ апетитът им да е намалял? Или това е поредната ти лудост?
— Аз не съм луд. Питай Давид какви тайни ми остави в този дворец.
Вкамених се.
— Ето още един умник, когото ще си върна, когато всичко свърши — каза Тъмнейший. — Такъв способен ум.
— Блъфираш — казах.
Тъмнейший се усмихна, но този път от извивката на устните му лъхаше мраз. Оттласна се от масата и закрачи горделиво срещу мен.
— Ще вляза в Долината, Алина, и ще покажа на Западна Равка на какво съм способен. Дори Призоваващата слънцето да не е до мен. А когато съкруша единствения съюзник на Ланцов, ще те погна като животно. Никъде няма да намериш убежище. Никъде няма да намериш покой. — Той се надвеси над мен, сивите му очи святкаха. — А сега се изпарявай обратно при своя отказатся — изръмжа. — И го дръж изкъсо. Правилата на играта скоро ще се променят.
Тъмнейший вдигна ръка и ударът Сеч мина през мен. Разтресох се цялата и се върнах в тялото си с леден гърч.
Притиснах ръце срещу гърдите; сърцето ми биеше като чук, все още помнещо острието сянка, преминало през него; въпреки това бях цяла и невредима. Залитайки, станах от леглото, опитах да напипам в тъмното някоя лампа, после се отказах и взех да търся слепешком, докато не открих балтона и ботушите си.
Тамар стоеше на пост пред вратата.
— Къде е стаята на Давид? — попитах.
— Надолу по коридора, там е заедно с Адрик и Харшо.
— Мал и Толя спят ли?
Тя кимна.
— Събуди ги.
Тя се промъкна в стаята на охраната и след секунди Мал и Толя бяха навън — напълно разбудени, както е при войниците, и с вече обути ботуши. Мал дори беше извадил револвера си.
— Това няма да ти трябва — казах. — Поне така си мисля.
За момент се поколебах дали да не пратя да повикат Николай, но после реших, че първо трябва да разбера с какво си имаме работа.
Закрачихме по коридора. Щом стигнахме стаята на Давид, Тамар първо почука, после нахлу вътре. Явно Адрик и Харшо са били прогонени за тази нощ. Сънените Женя и Давид мигаха насреща ни изпод завивките на тесен нар.