Той се завтече навън, а посудата дрънчеше върху подноса. Ритна вратата с крак да се затвори след него.
— Ти си виновна — възропта Багра. — Сега вече няма да се укроти.
— Той е малко момче, а те обикновено не кротуват. — Отбелязах си наум да намеря някой, който да продължи заниманията с Миша, когато всички заминем.
Багра се навъси и се примъкна още по-близо до огъня, загръщайки се плътно в кожите.
— Е — каза тя, — вече сме сами. Какво искаш да разбереш? Или още час ще седиш там и ще хапеш устни?
Не знаех откъде да подхвана.
— Багра…
— Или веднага изплюй камъчето, или ме остави да подремна.
— Тъмнейший може би е открил начин да влезе в Долината без моя помощ. И ще се опита да я използва като оръжие. Нужна ни е всяка, дори най-дребната подробност, с която можеш да ни помогнеш.
— Все същият въпрос.
— Когато те попитах дали е възможно Морозов да е оставил недовършено делото за муските, ти каза, че това не му е присъщо. Познаваше ли го?
— Приключихме, момиче — каза тя, заставайки с лице към огъня. — Напразно си пропиля сутринта.
— Навремето ми каза, че се надяваш синът ти да получи шанс за изкупление. Сега е може би последната възможност да го спрем.
— Аха, значи сега си се заела да спасяваш сина ми, така ли? Колко милосърдно от твоя страна.
Поех си дълбоко въздух.
— Александър — прошепнах. Тя се вкамени. — Истинското му име е Александър. А направи ли тази крачка, ще е изгубен завинаги. Може би всички ние ще бъдем.
— Това име… — Багра се отпусна назад в стола. — Само той би могъл да ти го каже. Кога стана?
Никога не бях признавала за виденията си пред Багра, май и сега нямах такова желание. Вместо това повторих въпроса:
— Познаваше ли Морозов, Багра?
Дълго време единственият звук в стаята беше припукването на огъня. Най-накрая тя проговори:
— Толкова, колкото и всички останали.
Макар да очаквах нещо подобно, пак ми беше трудно да го повярвам. Чела бях записките на Морозов, носех неговите муски, но той през цялото време си оставаше за мен някак нереален. В моите очи той беше светецът със златен ореол — много повече легенда, отколкото човек.
— На лавицата в ъгъла има шише квас — каза Багра. — Държа го далеч от Миша. Донеси го с една чаша.
Доста раничко беше за квас, но нямах намерение да споря. Свалих бутилката от лавицата и й налях.
Тя отпи едра глътка и премлясна с устни.
— Новият цар май хич не е стиснат. — Тя изпъшка и се облегна назад. — Е, добре, малка светице, щом искаш да знаеш за Морозов и неговите безценни муски, ще ти разкажа една история — същата, която навремето разказвах на едно малко момче с тъмна коса; мълчаливо момче, което рядко се смееше и което ме е слушало много по-внимателно, отколкото си давах сметка. Момче, което по онова време имаше име, не титла.
В светлината на огъня сенчестите езера на слепите й очи сякаш трепкаха и проблясваха.
— Морозов беше ковач, един от най-великите Фабрикатори, живели някога, достигнал самия предел на силата на Гриша, но в същото време беше и обикновен семеен човек с жена. Тя беше отказатся и макар да го обичаше, не разбираше неговото дело.
Спомних си как Тъмнейший говореше за отказатся, неговото предсказание за Мал и как ще се отнасят един ден хората на Равка към мен. От Багра ли беше научил този урок?
— Трябва да ти кажа, че той също я обичаше — продължи Багра. — Или поне аз така мисля. Но нищо не беше способно да го отклони от заниманията му. Той не можеше да овладее жаждата, която го дърпаше напред. В това е проклятието на гришанската сила. Но ти и сама го знаеш, малка светице.
Повече от година преследваха елена в Цибея, две години кръстосваха Костницата, за да търсят морския бич. Нечуван успех за Ковача. Първите две стъпки в неговия грандиозен план. Но когато жена му забременя, двамата се установиха в малко градче, където той можеше да продължи опитите си и да реши кое ще е животното за третата муска.
Имаха съвсем малко пари. Когато успееше да се откъсне от своите изследвания, той си изкарваше хляба като дърводелец, а селяните от време на време идваха при него заради болежките и недъзите си…
— Лечител ли беше? — попитах. — Мислех, че е бил Фабрикатор.