— За Морозов това разделение не важеше. Малцина Гриша бяха обособени в онези дни. Той вярваше, че ако науката е достатъчно малка, всичко е възможно. При него това се случваше често.
„Не сме ли ние всичкото?“
— Съгражданите на Морозов гледаха на него и семейството му с някаква смесица от съжаление и недоверие. Жена му се носеше облечена в дрипи, а детето му… то рядко се показваше. Майка й я държеше или затворена вкъщи, или я водеше по поляните далеч извън града. Виждаш ли, силата на това момиче пролича много отрано и беше нещо несрещано дотогава. — Багра отпи нова глътка квас. — Тя можеше да призовава мрака.
Думите й увиснаха в горещия въздух и смисълът им постепенно взе да прониква в мен.
— Ти?! — издишах едва. — Тогава значи Тъмнейший…
— Аз съм дъщеря на Морозов, а Тъмнейший е последният от рода Морозови. — Тя пресуши чашата. — Майка ми се ужасяваше от мен. Сигурна беше, че силата ми е нечестива, плод от експериментите на баща ми. Нищо чудно и да беше права. Когато затънеш в мерзост, резултатът може и да не е това, на което си се надявал. Тя мразеше да ме държи и едва понасяше да е в една стая с мен. Чак когато се роди второто й дете, успя някак да се посъвземе. Още едно момиченце — този път съвсем нормално като самата нея, миловидно и лишено от сила. Как само се захласваше от сляпа обич по нея майка ми!
Минали бяха години — стотици, може би хиляди. Но аз пак долових болката в гласа й, жилото на това да се чувстваш непрестанно пренебрегвана и нежелана.
— Баща ми се готвеше да тръгне на лов за жар-птица. Аз бях още малко момиче, но го умолявах да ме вземе със себе си. Опитвах се да му бъда полезна, но успявах единствено да го ядосам и най-накрая той ми забрани да стъпвам в неговата работилница.
Тя удари по масата и аз пак й напълних чашата.
— Един ден обаче Морозов трябваше да напусне работната си скамейка. Писъците на майка ми го отведоха на пасбището зад къщата ни. Играех си с куклите, а сестра ми скимтеше и хленчеше, ревеше и тропаше с краче, докато майка не настоя да й дам любимата си играчка — дървен лебед, изработен от баща ни в един от редките моменти, когато ми обръщаше внимание. Имаше така фино изработени криле, че сякаш бяха от пух, а съвършените му ципести крака го държаха над водата. Сестра ми си игра с него не повече от минута и прекърши нежната му шия. Напомням, колкото и да ти се вижда странно, че по онова време аз бях просто дете, едно самотно хлапе, което имаше съвсем малко лични съкровища. — Тя вдигна чашата, но не отпи. — Замахнах срещу сестра си. С удара Сеч. И я разполових.
Отчаяно се опитвах да не си го представям, но образът изникна кристално ясен в съзнанието ми: кално поле, тъмнокосо момиченце, неговата любима играчка, счупена на парчета. Тя е избухнала, както често става при децата. Но не е била обикновено дете.
— Какво стана после? — прошушнах най-накрая.
— Хората от градчето се стекоха тичешком у нас. Хванаха майка ми, та да не може да ме настигне. Изобщо не можеха да проумеят онова, което им говори. Как е възможно малко дете да стори подобно нещо? Свещеникът вече се молеше над тялото на сестра ми, когато татко дойде. Без да каже думичка, Морозов коленичи край нея и се залови за работа. Хората не схващаха какво се случва пред очите им, но усетиха съсредоточаването на силата.
— Успя ли да я спаси?
— Да — просто отвърна Багра. — Той беше велик Лечител и впрегна всичките си умения, за да я върне към живота — немощна, едва дишаща и уплашена, но жива.
Чела бях безчет версии за мъченическата смърт на Свети Илия. С времето подробностите в разказа бяха изопачени: значи той беше съживил собственото си дете, не чуждо. И то момиче, не момче. Подозирах обаче, че едно нещо останало непроменено и това е краят; потръпнах при мисълта какво следва.
— Това вече мина всякаква мярка — продължи Багра. — Жителите на градчето знаеха как изглежда смъртта, това дете трябваше да е мъртво. А сигурно се чувстваха и засегнати. Колко техни любими хора си бяха отишли от болести и рани, откакто Морозов живееше в градчето? И колко от тях би могъл да спаси? Нищо чудно в този момент да са били водени не само от ужас или чувство за правда, но и от гняв. Оковаха го във вериги, сестра ми заедно с него — детето, което би трябвало да спази благоприличието и да си остане мъртво. Не се намери човек да защити баща ми; никой не се застъпи за сестра ми. Ние останахме в периферията на техния живот и така и не създадохме приятелства. Поведоха го към реката. Наложи се да носят сестра ми. Едва беше проходила и не можеше да върви с веригите.