Свих юмруци в скута си. Не исках да чувам останалото.
— Докато майка ми виеше и се молеше, докато аз ревях и се опитвах да се изтръгна от ръцете на някакъв почти непознат съсед, те хвърлиха Морозов и по-малката му дъщеря от моста, а ние наблюдавахме как изчезват под водата, повлечени от тежестта на железните вериги. — Багра пресуши чашата и я върна на масата. — Повече не видях нито баща си, нито сестра си.
Седяхме потънали в мълчание, докато се опитвах да навържа последствията от чутото. Не видях сълзи по страните на Багра. „Мъката й е много стара“ — напомних си. И въпреки това не мислех, че такава рана някога заздравява. Мъката имаше свой собствен живот, черпеше от собствени източници.
— Багра — продължих да настоявам, безмилостна по някакъв свой си начин, — ако Морозов е умрял…
— Не съм казала, че е умрял. Просто тогава го видях за последно. Но той беше Гриша с огромна мощ. Нищо чудно да е оцелял при падането.
— Окован във вериги?
— Той беше най-великият Фабрикатор на всички времена. И за да бъде наистина окован, е трябвало нещо повече от стоманата на някакви отказатся.
— Значи ти вярваш, че той е отишъл да създаде третата муска?
— Работата беше неговият живот — отвърна тя и през думите й отново надникна натрупаната горчивина на отхвърлено дете. — Ако в тялото му е останал дъх, той би го използвал, за да търси жар-птица. Не е ли и с теб така?
— Да — признах си. Мисълта за жар-птица беше обсебила и мен, беше се превърнала в непреодолим импулс, в нишка, която ме свързваше с Морозов през вековете. Нима е възможно да е оцелял? Багра изглеждаше толкова убедена в това. Ами сестра й? Щом Морозов е успял да се спаси, отървал ли е и детето си от мъртвата хватка на реката; дали е използвал своите умения, за да я върне повторно към живот? Тази мисъл ме потресе. Щеше ми се да я хвана здраво, да я повъртя из ръцете си, но за целта трябваше да науча повече.
— Какво направиха с теб тези хора?
Скрибуцащият й кикот плъзна из стаята и накара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат.
— Ако бяха достатъчно умни, щяха и мен да хвърлят в реката. Вместо това ни изведоха с майка ми от градчето и ни оставиха на милостта на гората. Майка ми вече за нищо не ставаше. Само си скубеше косата и ридаеше, докато съвсем не се поболя. Накрая просто легна и не се вдигна повече, колкото и да плачех и да я виках по име. Останах с нея до последния й миг. Опитах се да стъкна огън, за да я стопля, но не знаех как се прави. — Тя сви рамене. — Толкова бях изгладняла. Най-накрая я оставих и тръгнах да се скитам напосоки, замаяна и мръсна, докато не стигнах някакво стопанство. Прибраха ме и пратиха цяла група търсачи, но аз не успях да намеря обратния път. Доколкото знам, майка ми е умряла от глад в гората.
Мълчах и чаках. Квасът взе да ми се вижда примамлив.
— По онова време Равка беше различна. За Гриша нямаше пощада. Сила като нашата неизменно водеше до съдбата на баща ми. Затова криех своята мощ. Тръгнах по следите на предания за вещици и светци и открих потайни места, където Гриша изучаваха своята наука. Научих всичко, което можеше да се научи. А когато времето дойде, предадох това познание на сина си.
— Ами баща му?
Багра пак се изсмя сурово.
— Значи чакаш и любовна история, а? Само че такава няма. Исках дете, затова намерих най-могъщия Гриша. Той беше Сърцеразбивач. Даже името му не помня.
За миг ми се мярна свирепото и диво момиче, каквото някога е била — безстрашна и непокорна гришанка с необикновени способности. После тя въздъхна, размърда се в стола и видението се разсея, заместено от една старица, сгушена край огъня.
— Синът ми не беше… Всичко започна толкова хубаво. Местехме се от град на град, гледахме как живеят нашите хора, как никой не им вярва и как те трябва да прекарват дните си в потайност и страх. Тогава той се закле, че един ден нищо няма да ни заплашва, а силата на Гриша ще бъде ценена и желана и страната ни ще я смята за национално съкровище. Тогава щяхме да сме истински равканци, не просто Гриша. От тази мечта поникна семето на Втора армия. Хубава мечта. Само ако знаех… — Тя поклати глава. — Аз му предадох тази гордост. Аз му вдъхнах амбиция, но най-лошото нещо, което сторих, бе, че се опитах да го предпазя. Поне ти трябва да го разбираш — дори нашите себеподобни ни отбягват, боят се от необикновеността на силата ни.
„Няма други като нас.“
— Не исках той да преживее моето детство — продължи Багра. — Затова му внуших, че няма равен на себе си и че му е писано да не се кланя на никой простосмъртен. Исках да е корав, да е силен. Научих го на онова, на което майка ми и баща ми ме бяха научили: на никого да не разчита. И че любовта — нетрайна, капризна и сурова — е нищо в сравнение със силата. Той беше блестящо момче. Толкова добре усвои всичко.