Ръката на Багра се стрелна напред и с удивителна прецизност откри моята, после ме стисна за китката.
— Овладей жаждата си, Алина. Направи онова, което Морозов и синът ми не успяха, и сложи край на всичко.
Страните ми бяха мокри от сълзи. Болеше ме за нея. Болеше ме за сина й. И въпреки това знаех какво ще отговоря:
— Не мога.
— Кое е безкрайно? — изрецитира тя.
Познавах отлично този цитат.
— Вселената и човешката алчност — завърших вместо нея.
— Може и да не оцелееш след жертвата, която мерзост поиска от теб. Ти веднъж вече вкуси от тази сила и това едва не те уби.
— Трябва да опитам.
Багра поклати глава.
— Глупаво момиче — каза, но гласът й беше тъжен, сякаш кореше не мен, а едно друго момиче отпреди много години, объркано и нежелано, водено от болката и страха.
— Дневниците…
— Години по късно се върнах в родното си градче. Не знаех какво ще заваря там. Работилницата на баща ми отдавна беше заличена от лицето на земята, но дневниците му бяха оцелели, скътани в същия тайник на старата изба. — Тя озадачено изсумтя. — Отгоре бяха построили църква.
Поколебах се.
— Щом Морозов е оцелял, какво е станало с него? — попитах.
— Най-вероятно сам е отнел живота си. Така умират повечето от най-могъщите Гриша.
Дръпнах се назад поразена.
— Защо?
— Мислиш ли, че и аз не съм искала да го направя? Или пък синът ми? Любовниците ти остаряват. Децата ти умират. Царства се въздигат и биват изличени от лицето на земята, а нас продължава да ни има. Може пък Морозов още да се скита по тая земя, още по-древен и натрупал повече горчивина от мен. Но нищо чудно да е обърнал своята сила срещу самия себе си и да е сложил край на всичко. Толкова е просто. Сродното сродно привлича. Иначе… — Тя отново се задави със своя сух еклив смях. — Трябва да предупредиш своя принц. Ако наистина си въобразява, че куршум може да спре Гриша с три муски, значи е в голяма грешка.
Потреперих. Ще имам ли куража да отнема собствения си живот, ако се стигне дотам? Ако събера трите муски заедно, може и да разруша Долината, но нищо чудно на нейно място да създам нещо още по-страшно. А когато се изправя лице в лице с Тъмнейший, дори да имам дързостта да използвам мерзост, за да създам собствена армия от светлина, дали това ще е достатъчно да го спра?
— Багра — започнах предпазливо, — какво се иска да убиеш Гриша с такава мощ?
Старицата потупа голата ми китка, празното място, където може би след дни щеше да е третата муска.
— Малка светице — прошепна. — Малка мъченице. Надявам се да го открием.
Прекарах остатъка от следобеда, търсейки най-точните думи, за да поискам помощ от Аппарат. Посланието щеше да бъде оставено под олтара на църквата „Санкт Лукин“ във Вярност и, надявам се, отнесено до Бялата катедрала от нелегалната мрежа на вернопреданите. Използвахме шифър, който Толя и Тамар знаеха от времето, прекарано със Солдат Сол, така че дори писмото да попадне в ръцете на Тъмнейший, той да не разбере, че само след две седмици двамата с Мал очакваме силите на Аппарат в Карйева. Сринатият до основи град беше напълно обезлюден от лятото насам, а и се намираше близо до южната граница. С жар-птица или не, пак можехме да поемем с наличните сили на север и под прикритието на Долината да се срещнем с войската на Николай южно от Крибирск.
Имах два съвсем различни товара багаж. Единият беше проста войнишка торба, която трябваше да отиде на борда на „Водния бик“. В нея бяха натъпкани панталони от грубо платно, масленозелен непромокаем военен шинел, тежки ботуши, малък запас монети, необходими за подкупи и покупки, докато стигна Два Столба, ушанка от кожа с дълъг косъм и шал, за да прикривам нашийника на Морозов. Вторият товар беше предназначен за „Синьо рибарче“ — три еднакви пътнически сандъка, украсени с лъчистото слънце на моя златен герб и натъпкани с коприна и кожи.
Щом падна здрач, аз се спуснах на етажа с парните котли, за да се сбогувам с Багра и Миша. След нейното злокобно предупреждение никак не се изненадах, че старицата ме отпрати намръщено, само с махване на ръка. Всъщност бях дошла да се видя с Миша. Уверих го, че съм намерила човек, с когото да продължи обучението си, докато нас ни няма, и го закичих с една от златните игли с глава на изгряващо слънце, каквито носеше личната ми охрана. Мал нямаше да може да я носи на юг, а удоволствието, изписано върху лицето на Миша, си струваше всичките подигравки на Багра.