По обратния път през виещите се тъмни пасажи никак не бързах. Тук долу беше тихо, а до този момент нямах свободен миг да размисля върху историята на Багра, откакто ми я беше разказала. Разбирах, че тя очаква разказът й да ми послужи за поука, но въпреки това мислите ми непрекъснато се връщаха към малкото момиче, хвърлено в реката заедно с Иля Морозов. Според Багра то беше загинало. Тя беше отписала по-малката си сестра като отказатся, но какво би било, ако по онова време нейната сила все още не е била проявена? Нали и тя е била рожба на Морозов? Ами ако и нейната дарба е била неповторима като тази на Багра? Ако е оцеляла, баща й щеше да я вземе при лова на жар-птица. Нищо чудно да е живяла близо до Сикурзой, а силата й да се е предавала от поколение на поколение в продължение на стотици години. И най-накрая да се е проявила в мен.
Това беше само догадка, осъзнавах го. Ужасна самонадеяност. И все пак, ако откриехме жар-птица край Два Столба, толкова близо до моето родно място, дали щеше да е само съвпадение?
Замръзнах насред крачка. Ако имах родство с Морозов, това щеше да рече, че съм роднина и с Тъмнейший. Което значи, че едва не съм… От тази мисъл кожата ми настръхна. Без значение колко години и поколения са минали, пак ми се прищя да мина през парна баня.
Мислите ми бяха прекъснати от стъпките на Николай, който крачеше по коридора към мен.
— Трябва да видиш нещо — каза.
— Всичко наред ли е?
— Даже повече от наред, направо грандиозно. — Той се взря в мен. — Какво ти направи дъртата вещица? Изглеждаш така, сякаш си налапала някой много лигав гол охлюв.
„Или пък сякаш с братовчед ми сме си разменяли съвсем нероднински целувки, че и нещо повече.“ Потръпнах.
Николай ми предложи ръка.
— Каквото и да е станало, ще кършиш ръце за него по-късно. Горе се случва същинско чудо и то няма да ни чака.
Пъхнах ръка под неговата.
— Ти не си от онези, които продават на зелено, нали, Ланцов?
— Не продаваш на зелено, щом ти самият доставяш стоката.
Тъкмо тръгвахме нагоре по стълбите, когато Мал изневиделица се втурна насреща ни. Целият сияеше, озарен от въодушевление. Неговата усмивка експлодира като бомба в гърдите ми. Това пак беше старият Мал, който вече смятах за изгубен под руините на войната.
Той ни зърна, забеляза преплетените ни ръце. Нужен беше само кратък миг, за да се затвори отново в себе си. Поклони се и се дръпна встрани, за да ни направи път.
— Не си тръгнал в правилната посока — каза Николай. — Ще го изпуснеш.
— Идвам след минутка — отвърна Мал. Гласът му звучеше толкова нормално, така любезно, та за малко да повярвам, че онази негова усмивка е била само плод на въображението ми.
Въпреки това трябваше да събера всичките си сили, за да продължа да се изкачвам по стълбите под ръка с Николай. „Презирай сърцето си“ — казах си. Прави това, което трябва да се направи.
Щом стигнахме горе и влязохме в Чекръка, долната ми челюст направо увисна. Лампите бяха угасени и в помещението цареше мрак, но навсякъде около нас валяха звезди. В прозорците се отразяваха ивици светлина, които струяха над планинските върхове като ято пъстри рибки по течението на река.
— Метеоритен дъжд — каза Николай, докато внимателно ме превеждаше през залата. Всички бяха намятали одеяла и възглавници върху затопления под и седяха на групички или лежаха по гръб, наблюдавайки нощното небе.
Болката в гърдите ми изведнъж стана толкова силна, че едва не се превих надве. Защото точно заради това е дошъл Мал при мен. Защото този поглед — този открит, нетърпелив, щастлив поглед — е бил предназначен за мен. Защото аз винаги ще бъда първият човек, когото той ще търси, когато види нещо прекрасно; същото беше и с мен. Независимо дали съм светица, царица или най-могъщият Гриша, живял някога, аз винаги ще търся първо него.
— Красота — едва продумах.
— Нали ти казах, че имам много пари.
— Значи сега организираш и вселенски тържества, така ли?
— Само като странично занимание.