Стояхме в центъра на залата, прехласнати по небето над стъкления купол отгоре.
— Мога да ти обещая, че ще те накарам да го забравиш — обади се Николай.
— Не съм сигурна, че е възможно.
— Даваш ли си сметка, че така раняваш гордостта ми?
— Твоята самоувереност обаче изглежда съвършено непокътната.
— Все пак си помисли — продължи той, докато ме превеждаше през събралата се тълпа към едно усамотено кътче близо до западната тераса. — Свикнал съм да ставам център на внимание, където и да отида. Казвали са ми, че от моя чар даже подковите на състезателен кон могат да паднат насред гонката, а ти продължаваш да нехаеш за прелестите ми.
Разсмях се.
— Много добре знаеш, че те харесвам, Николай.
— Ама че хладно изявление!
— И аз не съм те чула да се обясняваш в любов.
— Това ще помогне ли?
— Не.
— Ласкателства? Цветя? Сто глави добитък?
Сръгах го.
— Не.
Дори в момента си давах сметка, че да ме доведе тук, беше по-скоро демонстрация, не романтичен жест. Вярно, в столовата нямаше жива душа и малката ниша в Чекръка беше само на наше разположение, но за да стигнем дотук, той се постара да ме преведе пред очите на всички. Искаше да ни виждат заедно — нас, бъдещите цар и царица на Равка.
Николай се прокашля.
— Алина, пред лицето на нищожния шанс да оцелеем в следващите няколко седмици, искам да те помоля да станеш моя жена. — Устата ми пресъхна. Знаех, че това, рано или късно, ще се случи, и въпреки това ми беше странно да чуя как произнася думите. — И дори Мал да е склонен да остане, пак ще се наложи да го преместя — продължи той.
„Пожелай ми лека нощ. Кажи ми да си вървя, Алина.“
— Разбирам — пророних тихо.
— Наистина? Вярно, навремето казах, че това ще е брак само на хартия, но ако ние… ако имаме дете, не бих искал то да понася същите издевателства, слухове и подигравки, на които бях подложен аз. — Той скръсти ръце на гърба. — Стига ни едно царско копеле.
Деца. С Николай.
— Нали знаеш, че не си длъжен да го правиш? — казах. Само дето не бях сигурна на него ли говоря, или на себе си. — Аз мога да остана предводител на Втора армия, а ти — да имаш всяко момиче, което пожелаеш.
— Принцесата на Шу? Дъщерята на някой банкер от Керч?
— Или пък наследница на благороден род от Равка, а защо не и Гриша — като Зоя, например.
— Зоя? Имам си правило: не съблазнявам по-красиви от мен.
Разсмях се.
— Според мен това си беше чиста обида.
— Алина, ето какъв съюз желая: обединението на Първа и Втора армия. Колкото до останалото, винаги съм знаел, че бракът ми ще е политически. И ще се основава на силата, не на любовта. Двамата с теб обаче може да се окажем късметлии и с времето да имаме и двете.
— Или пък третата муска ще ме превърне в жаден за власт тиранин, а ти ще бъдеш принуден да ме убиеш.
— Да, това би направило медения ни месец доста опасен. — Той взе ръката ми и сключи пръсти около голата китка. Изопнах се като струна, дадох си сметка, че очаквам прилив на увереност като при докосването на Тъмнейший или разтърсващата тръпка, която почувствах онази нощ в Малкия дворец, когато двамата с Мал се карахме край купалото. Нищо такова обаче не последва. Кожата на Николай беше топла, допирът му — нежен. Запитах се дали някога отново ще изпитам такива прости усещания, или силата в мен ще продължава да вибрира и да пуска искри, дирейки връзка подобно на светкавицата, която търси някой връх.
— Нашийник — продължи Николай. — Окови. Няма да ми се налага да се охарчвам за бижута.
— Имам много скъп вкус за тиари.
— Затова пък само една глава.
— Като стана дума за това… — Сведох поглед към китката си. — Трябва да те предупредя нещо: разбрах от Багра, че ако нещо с муските се обърка, ще ти трябва много по-голяма мощ от сегашната, за да се отървеш от мен.
— Каква например?
— Вероятно друга Призоваваща слънцето. — „Толкова е просто. Сродното сродно привлича.“
— Обзалагам се, че все има някоя, скрита за резерв.
Не се удържах и се усмихнах.
— Ето, виждаш ли? — каза той. — Ако до месец сме още живи, можем да бъдем много щастливи заедно.
— Стига вече — сопнах се все още ухилена.
— С кое?
— С това винаги да намираш правилните думи.
— Старая се да отвикна от този навик. — Усмивката му угасна. Протегна ръка и прибра един кичур, паднал върху лицето ми. Замръзнах. Той опря длан срещу мястото, където нашийникът потъваше в извивката на шията ми, и когато не се дръпнах, взе бузата ми в шепа.