Не бях съвсем сигурна дали го искам.
— Нали каза… каза, че няма да ме целунеш, докато не…
— Мислиш единствено за мен, а не се опитваш да го забравиш ли? — Той пристъпи още по-близо, светлините на метеоритния дъжд играеха по лицето му. Надвеси се към мен, оставяйки ми време да се дръпна. Почувствах дъха му върху лицето си. — Обожавам, когато ме цитираш.
Докосна с устни моите — за кратко, после още веднъж. Това беше не толкова целувка, колкото обещание за такава.
— Когато си готова — каза. После обгърна дланта ми със своята и двамата застанахме рамо до рамо, наблюдавайки падащите като порой звезди, надраскали небето.
„С течение на времето може да бъдем щастливи. Хората се влюбват всеки ден. Женя и Давид. Тамар и Надя. Но щастливи ли са наистина? И ще останат ли такива? Може пък любовта да е просто суеверие, молитва, с която прогонваме истината за това колко сме самотни.“ Отметнах глава. Звездите изглеждаха толкова близко, макар да се намираха на милиони километри от нас. В края на краищата любовта може да се окаже копнеж по нещо ярко и завинаги недосегаемо.
Глава 11
На следващата сутрин заварих Николай да чете метеорологичната прогноза на източната тераса. Екипът на Мал трябваше да потегли след час и само чакаше небето да се проясни. Вдигнах качулката. Не че валеше сняг, но няколко снежинки кацнаха по бузите и косата ми.
— Как е положението? — попитах Николай, подавайки му стакан чай.
— Не е зле — отвърна той. — Вятърът е умерен, атмосферното налягане е стабилно. Пътуването през планината може да е тежко, но „Водния бик“ ще издържи.
Дочух зад мен да се отваря врата и Мал и Тамар излязоха на терасата. Двамата бяха облечени в селски ризи, носеха кожени шапки и дебели вълнени балтони.
— Дойде ли време за тръгване? — попита Тамар. Силеше се да изглежда спокойна, но аз долавях едва обузданото вълнение в гласа й. Видях Надя, която, с долепено срещу стъклото лице, очакваше присъдата.
Николай кимна.
— Тръгвате.
Усмивката на Тамар грейна ослепително. Тя направи сдържан поклон, после се обърна към Надя и й даде знак. Приятелката й нададе вик и се впусна в нещо средно между апоплектичен гърч и танц.
Николай се разсмя.
— Поне малко ентусиазъм да беше показала.
— Пази се — казах, прегръщайки Тамар.
— Наглеждай Толя вместо мен — отвърна тя. — Оставихме кобалтовосинята дантела в твоя сандък — прошепна после. — Облечи я тази вечер.
Извъртях изразително очи и я сръгах. Знаех, че ще ги видя отново само след седмица, но с изненада установих колко много ще ми липсват дотогава.
Щом застанах лице в лице с Мал обаче, настъпи неловка пауза. Сините му очи искряха от жизненост на сивкавата утринна светлина. Белегът на рамото ми взе да пулсира.
— Лек път, моя суверенная. — Той се поклони.
Знаех какво се очаква от мен, но въпреки това го прегърнах. За миг той просто остана неподвижен, след това ръцете му здраво ме притиснаха.
— Лек път, Алина — прошепна в косата ми и бързо отстъпи назад.
— Поемаме на път веднага щом „Синьото рибарче“ се върне. Очаквам да ви видя невредими и в пълен състав след седмица — каза Николай. — Както и да товарите чудодейните кости на една птица.
Мал се поклони.
— С помощта на светците, мой царевич.
Николай протегна ръка и разтърси неговата.
— Късмет, Оретцев. Намери жар-птица, а когато всичко свърши, богато ще те възнаградя. Стопанство в Удова. Дача близо до града. Каквото пожелаеш.
— Не ми трябва нищо. Само… — Той пусна ръката на Николай и отклони очи. — Постарай се да я заслужиш.
После забърза назад към Чекръка, а Тамар го следваше по петите. През прозореца ги видях да приказват с Надя и Харшо.
— Е — обади се Николай, — поне е научил как да се оттегля.
Опитах да не обръщам внимание на болката в гърлото си.
— Колко време ще ни трябва да стигнем Кетердам?
— Два или три дни, зависи от времето и нашите Вихротворци. Ще тръгнем на север, после през Истинското море. Така е по-безопасно, вместо да летим над Равка.
— Опиши ми го.
— Кетердам ли? Той е…