Така и не успя да довърши. Някакво тъмно петно пресече зрителното ми поле и Николай изчезна. Останах зяпнала в празното пространство, където той доскоро стоеше. Нададох писък, когато усетих как нокти се впиват в раменете и краката ми и ме откъсват от земята.
Бегло мярнах Мал да изскача през вратата на терасата, следван от Тамар. Той се метна към мен, сграбчи ме за кръста и ме затегли надолу. Обърнах се и вдигнах ръце в дъга, изригвайки сноп светлина, който прогори вкопчилото се в мен ничевое. То потрепери и се разтвори във въздуха. Стоварих се на хълбок върху терасата, Мал падна върху мен; раните, където ноктите на чудовището бяха пробили кожата ми, кървяха.
Но само след секунда отново бях на крака, ужасена от разкрилата се пред очите ми гледка. Въздухът гъмжеше от стрелкащи се черни силуети, крилати чудовища, чиито движения не приличаха на нито едно създадено от природата същество. Чух в залата зад мен хаотични викове и трясък на счупено стъкло, когато ничевие взеха да се блъскат в прозорците.
— Изведете всички — изкрещях на Тамар. — Махнете ги оттук!
— Няма да те оставим…
— Не трябва да ги загубя!
— Върви! — ревна насреща й Мал. После вдигна пушката на рамо и се прицели във връхлитащите чудовища. Замахнах с удара Сеч, но те се стрелкаха толкова бързо, че не успявах да ги улуча. Отметнах глава, оглеждайки небето за Николай. Сърцето ми думкаше бясно. Къде бе Тъмнейший? Щом неговите чудовища са тук, значи и той трябваше да е наблизо.
Спусна се право отгоре. Творенията му се виеха около него като жив плащ, крилете им биеха въздуха, образувайки къдрава черна вълна, която ту се оформяше, ту губеше очертания; държаха го над земята, а телата им се разпиляваха и после пак се събираха, поемайки куршумите на Мал.
— Вси светии — изруга Мал, — как ни е открил?
Отговорът не се забави. Зърнах някакъв червен силует, увиснал между две ничевие; ноктите им бяха дълбоко забити в тялото на пленника. Сергей изглеждаше бял като тебешир, широко ококорил ужасени очи, а устните му нашепваха безмълвна молитва.
— Е, да го пощадя ли, Алина? — провикна се Тъмнейший.
— Пусни го!
— Издаде те на първия срещнат опричник. Питам се дали ще го помилваш, или ще въздадеш справедливост?
— Косъм да не падне от главата му! — изкрещях.
Свят ми се виеше. Мигар Сергей наистина ни е предал? Вярно, след битката при Малкия дворец той беше на ръба на душевен срив, но ако това е било само прикритие и е планирал предателството през цялото време? Може би е опитал да избяга още при схватката с доброволческия отряд; може съвсем умишлено да е изтървал името на Женя. И с такава готовност си тръгна от Чекръка.
Чак сега осъзнах какво всъщност мърмори Сергей — не молитви, а една-единствена дума отново и отново: спасен. „Спасен. Спасен.“
— Предай ми го — казах.
— Той предаде първо мен, Алина: притаи се в Ос Олта, когато трябваше да застане на моя страна. Заседавал в твоя съвет, заговорничел е срещу мен. Всичко ми разказа.
Слава на светиите, че запазихме в тайна къде ще търсим жар-птица.
— Ето защо — продължи Тъмнейший — аз решавам сега. И се боя, че ще предпочета да въздам справедливост.
Само с едно движение ничевие изтръгнаха крайниците на Сергей и откъснаха главата му от раменете. Съвсем за кратко успях да зърна ужаса по лицето му, раззинатата в безмълвен писък уста, после късовете от тялото му изчезнаха в слоя облаци.
— Вси светии! — изруга Мал.
Гадеше ми се, но трябваше да потисна ужаса. Двамата с Мал бавно се завъртяхме в кръг, опрели гръб в гръб. От всички страни ни обсаждаха ничевие. Откъм Чекръка зад мен чувах писъци и звън на счупено стъкло.
— Ето пак, Алина, твоята армия срещу моята. Смяташ ли, че сега хората ти ще се представят по-добре?
Не обърнах внимание на въпроса му.
— Николай! — изкрещях към сивкавата мъгла.
— А, принцът пират. Съжалявам за много неща, които бях принуден да извърша по време на тази война — обади се пак Тъмнейший. — Но това не е едно от тях.
Един от воините сенки стремглаво се спусна отгоре. Ужасена видях Николай да се гърчи в ръцете му. И малкото кураж, който ми беше останал, се изпари. Нямаше да понеса гледката как изтръгват крайниците на Николай един по един.
— Моля те! — В моя вопъл нямаше никакво достойнство и задръжки. — Моля те, недей!
Тъмнейший вдигна ръка.
Притиснах длан към устата си, усещайки как краката отказват да ми служат.