Но ничевое не се нахвърли на Николай, а го запрати върху терасата. Тялото му се блъсна в каменните плочи с противен тъп звук, претърколи се няколко пъти и застина неподвижно.
— Алина, недей! — опита да ме спре Мал, но аз се откъснах от ръцете му и се втурнах към Николай, падайки на колене край него. Той простена. Шинелът му беше раздран, където се бяха впили грабливите нокти на създанието. Направи опит да се надигне на лакът и от устата му бликна кръв.
— Това ми дойде малко изневиделица — рече немощно.
— Добре си — едва не проплаках. — Всичко е наред.
— Оценявам оптимизма ти.
С края на окото си долових някакво раздвижване: забелязах как две тъмни валма се откъсват от ръцете на Тъмнейший. Те се плъзнаха през парапета на терасата, виейки се като змии, устремени право към нас. Вдигнах ръце и замахнах с удара Сеч, срутвайки част от терасата, но пак се оказах твърде бавна. Полазилите по камъка сенки светкавично избегнаха светлината и се стрелнаха в устата на Николай.
Очите му се ококориха. Дъхът му секна от изненада и той пое в дробовете си онова, което изпълзя от ръцете на Тъмнейший. Двамата се загледахме ужасени.
— Какво… беше това? — задави се той.
— Аз…
Той изхълца, потрепери. После пръстите му се стрелнаха към гърдите, разкъсвайки каквото беше останало от ризата. И двамата вперихме очи в разголеното място, където сенките се разпростираха под кожата му във фина мрежа мраморни жилки.
— Не — простенах. — Не. Не.
Линиите продължаваха да пълзят надолу през стомаха и по ръцете му.
— Алина? — пророни безпомощно той. Мракът продължаваше да пълзи под кожата му, устремен нагоре към гърлото. Той отметна глава и изкрещя, сухожилията на врата му се усукаха и тялото взе да се гърчи, извивайки гръб в дъга. Николай се надигна на колене, гърдите му болезнено се издуваха. Посегнах да го прегърна, когато отново се сгърчи. Той пронизително изкрещя и острите върхове на два твърди черни израстъка пробиха плешките. После се разтвориха. Като криле.
Главата му се отметна. Той ме погледна с отчаян потрес, по лицето му бе избила ситна пот.
— Алина…
Тогава очите му — неговите умни лешникови очи — почерняха.
— Николай?! — прошушнах.
Той оголи зъби от черен оникс. Започваха да приличат на кучешки.
Николай изръмжа. Залитнах назад. Челюстта му изщрака току пред лицето ми.
— Гладен ли си? — обади се Тъмнейший. — Чудя се кой от приятелите си пръв ще изядеш.
Вдигнах неохотно ръце. Не ми се щеше да използвам силата, за да му причиня зло.
— Николай — примолих се. — Не го прави. Остани с мен.
Лицето му се сгърчи от болка. Отвътре той все още беше предишният Николай, бореше се със себе си, воюваше с животинската стръв, която го бе завладяла. Пръстите му — не, грабливите му нокти — се извиха. Нададе вой и звукът, който се изтръгна от гърдите му, беше отчаян: писък някакъв, напълно нечовешки.
Крилете му разсякоха въздуха, когато той се издигна над терасата — чудовищен, но все още красив, все още донякъде Николай. Сведе поглед към тъмните жилки, които пресичаха торса му; към острите нокти, израсли от почернелите му пръсти. После протегна ръце, сякаш ме молеше за отговор.
— Николай — проплаках.
Той се изви във въздуха, стрелна се надалеч, издигна се високо, сякаш би могъл някак да се отърве от жаждата, която го разяждаше отвътре; черните му криле разпръснаха гъстия рояк ничевие отгоре. За последно погледна назад и дори от такова разстояние почувствах силната му болка и объркване.
След това се изгуби от поглед — черна песъчинка в сивия небосклон, а аз останах трепереща долу.
— Рано или късно, ще засити глада си — обади се Тъмнейший.
Отдавна бях предупредила Николай колко отмъстителен е Тъмнейший, но даже аз не можех да предвидя това изтънчено и жестоко наказание. Николай направи Тъмнейший за смях и ето че сега той отне моя изящен бляскав знатен принц, превръщайки го в чудовище. Смъртта би била твърде великодушно отмъщение.
Някакъв звук се изтръгна от мен — гърлен, животински, какъвто не подозирах, че съществува. Вдигнах ръце и стоварих удара Сеч в две яростни светлинни дъги, които поразиха жужащите силуети, наобиколили Тъмнейший. Видях как някои се разпръснаха във въздуха без следа, но на тяхно място тутакси изникнаха нови. Така да е, не ме беше грижа. Продължих да сека пак и пак. Щом като можех да обезглавя планински връх, значи силата ми щеше да свърши някаква работа и в тази битка.