— Хайде, излез ми насреща! — изкрещях. — Давай да приключим всичко сега! Още тук!
— С теб ли да се бия, Алина? Няма такава битка. — Той даде знак на ничевие. — Дръжте ги!
Те връхлетяха на рояци от всички посоки — кипнала черна маса. Мал откри огън иззад гърба ми. Можех да подуша барута и чувах тракането на празните гилзи по камъка след всеки изстрел. Събрах цялата си сила, ръцете ми се превърнаха в спици на вихрено огнено колело, посичайки по пет, десет, петнайсет воини сенки наведнъж. Без полза. Твърде много бяха.
После изведнъж всичко замря. Ничевие увиснаха във въздуха с отпуснати тела, крилата им махаха в безшумен ритъм.
— Ти ли го направи? — обади се Мал.
— Аз… едва ли…
Над терасата се възцари тишина. Вече можех да чуя воя на вятъра и екота на битката, която вилнееше зад нас.
— Нечестивост.
Обърнахме се. В рамката на вратата стоеше Багра, опряла ръка върху рамото на Миша. Момчето цялото се тресеше, очите му бяха така ококорени, че белтъците бяха станали по-големи от ириса. Зад тях нашите хора се сражаваха не само с ничевие, но и с опричници, и с подчинените на Тъмнейший Гриша в техните сини и червени кафтани. Значи, той беше довел навръх планината всички свои изчадия.
— Води ме — нареди Багра на Миша.
Що за кураж имаше това малко момче, за да я преведе през терасата покрай ничевие, които се гърчеха и блъскаха едни в други, раздвоявайки се отпред като гъсти и лъскави черни тръстики. Само най-близките до Тъмнейший продължаваха да шават, струпани гъсто около господаря си, а крилете им махаха заедно.
Лицето на Тъмнейший се сгърчи от ярост.
— Трябваше да се досетя, че ще те намеря притаена сред врага. Връщай се обратно вътре — нареди той. — Войниците ми нищо няма да ти направят.
Багра сякаш не го чу. Щом стигнаха края на терасата, Миша постави ръката й върху останките от парапета. Тя се опря, изпускайки почти доволна въздишка, после побутна Миша с тояжката.
— Върви, момче, тичай при кльощавата малка светица. — Той се поколеба. Багра протегна ръка, напипа бузата му и го шляпна доста грубо. — Върви — повтори. — Искам да говоря със сина си.
— Миша — обади се Мал и момчето се стрелна обратно към нас, сгушвайки се зад гърба му. Ничевие не показаха никакъв интерес към малкия. Цялото им внимание беше съсредоточено върху Багра.
— Какво искаш? — попита Тъмнейший. — Само не разчитай да измолиш милост за тия, те са обречени.
— Просто идвам на среща с чудовищата ти — отвърна тя. После подпря тояжката на парапета и протегна ръце. Ничевие приближиха, като шумоляха и се блъскаха едни в други. Едно от тях тикна глава в дланта й, сякаш я душеше. Любопитство ли долавях? Или стръв? — Тия рожби ме познават. Сродното сродно привлича.
— Престани! — избухна Тъмнейший.
Дланите на Багра взеха да се пълнят с мрак. Гледката беше потресаваща. Досега само веднъж я бях виждала да призовава. Тя криеше своята мощ така, както аз навремето потисках силата си, само дето тя го правеше, за да опази тайната на сина си. Помнех какво ми каза за един Гриша, обърнал собствената си сила срещу себе си. Те двамата с Тъмнейший имаха както обща кръв, така и споделена сила. Дали сега за пореден път щеше да се обърне срещу него?
— Няма да се бия с теб — каза Тъмнейший.
— Тогава ме покоси.
— Знаеш, че няма да го направя.
Тя първо се усмихна, после тихичко се изкиска, сякаш се радваше на ученик, надминал своя учител.
— Така е. Ето защо все още имам надежда. — Главата й рязко се извърна към мен. — Момиче — каза остро. Слепите й очи бяха празни, но в този момент можех да се закълна, че ме вижда съвсем ясно. — Не ме разочаровай пак.
— Тя няма сила да се бие с мен, старо. А сега грабвай тояжката, защото те връщам в Малкия дворец.
Полази ме ужасно съмнение. Багра ми вдъхна сила да се бия, но нито веднъж не позволи да вляза в бой. Искаше от мен само да бягам.
— Багра… — понечих да се намеся.
— Моята колиба. Моят огън. Звучи много приятно — прекъсна ме тя. — Но за мен мракът е един и същ, където и да се намирам.
— Ти си заслужи слепите очи — студено отвърна Тъмнейший, но по гласа му усетих, че го заболя.
— Така си е — призна с въздишка тя. — Че и много повече. — А после без никакво предупреждение плесна с ръце. Над планината изтрещя гръмотевица и от дланите й взе да се кълби мрак, който се разгъваше, диплеше и гънеше като черни знамена около ничевие. Те взеха да пищят и да треперят, кръжейки объркано.