— Много сме тежки! — провикна се Зоя.
Невски ме сграбчи за рамото.
— Гледай да оцелееш — проговори дрезгаво. — И му помогни. — Дали знаеше какво е станало с Николай?
— Ще го направя — заклех се. — Другата баржа…
Той обаче не си направи труд да ме изслуша.
— За Двайсет и втори! — нададе победоносен вик и се прехвърли през перилата, а останалите войници го последваха без миг колебание. После заедно се врязаха като клин в тълпата нападатели.
Тамар пое командването и ние излетяхме от хангара. „Водния бик“ потъна рязко, минавайки оттатък ръба, при което стомасите ни се качиха в гърлата; после обаче платната се опънаха и ние постепенно взехме да се издигаме.
Обърнах се и за последно видях Невски да се прицелва с пушката, преди тълпата съвсем да го погълне.
Глава 12
Клатушкахме се и подскачахме, „Водния бик“ се люлееше несигурно насам-натам, докато Тамар и екипажът се опитваха да го овладеят. Снежната виелица шибаше лицата ни с бодливи камшици, а когато корпусът остърга някаква скала, палубата се наклони толкова рязко, че ни принуди да драскаме трескаво за някаква опора.
Нямахме Вълнотворец, който да ни скрие в мъгла, затова оставаше единствено надеждата Багра да ни спечели достатъчно време, за да се измъкнем от планината и от Тъмнейший.
Багра. Погледът ми се плъзна по палубата. Миша седеше свит край перилата, скрил главата си с ръце. Никой от нас нямаше и миг свободен, за да се опита да го утеши.
Коленичих край Адрик и Женя. Ничевое бе откъснало ръката на момчето от рамото и сега Женя опитваше да спре кръвта, но личеше, че никога не е била обучавана за Лечител. Устните на Адрик посиняваха, а кожата му беше леденостудена; докато го наблюдавах, очите му взеха да се обръщат навътре.
— Толя! — извиках, опитвайки да овладея паниката в гласа си.
Надя се извърна с ужасени очи и „Водния бик“ пропадна надолу.
— Поддържай стабилен курс, Надя! — нареди Тамар, опитвайки да надвика воя на вятъра. — Толя, върви да помогнеш!
Харшо тутакси застана зад Толя. Между лакътя и китката на едната му ръка зееше дълбока рана, но той сграбчи въжетата.
— Готови!
Зърнах Онкет, която се беше свила в пазвите на палтото му.
Челото на Толя се набразди угрижено. Сякаш прочетох мислите му: Стиг трябваше да е с нас сега. Харшо не беше обучен да борави с корабните въжета.
— Гледай корабът да е стабилен — предупреди той Харшо. После хвърли поглед към отсрещния борд, където Мал стоеше вкопчен здраво за въжетата с изопнати жили, докато снегът и вятърът го брулеха.
— Сега! — извика Мал. И той обилно кървеше от раната в хълбока.
Направиха смяната. „Водния бик“ се килна, но малко след това отново възвърна равновесието си и Харшо изпъшка облекчено.
— Държа го — процеди през стиснати зъби той. Не прозвуча никак убедително.
Толя се спусна към Адрик и се залови за работа. Надя се давеше от ридания, но все пак поддържаше равномерно въздушния поток.
— Можеш ли да спасиш ръката? — попитах тихо.
Толя поклати глава. Той беше Сърцеразбивач, воин и убиец, не Лечител.
— Не върви просто да зашия кожата — каза, — защото вътрешният кръвоизлив ще продължи. Трябва да затворя артериите. Може ли да го постоплиш?
Обгърнах Адрик в пашкул от светлина и треперенето му лека-полека взе да утихва.
Продължавахме да се носим напред с издути от силата на Гриша платна. Тамар стоеше приведена над руля, а полите на палтото й плющяха на вятъра. Усетих точно в кой момент напуснахме планината, защото „Водния бик“ спря да се клатушка. Студеният въздух взе да хапе бузите ми, щом увеличихме скоростта, но аз продължавах да държа Адрик в пашкул от слънчева светлина.
Времето сякаш забави своя ход. Виждах, че Надя и Зоя са на предела на силите си, макар нито една от тях да не го признаваше. Мал и Харшо също не се сработваха добре.
— Трябва да кацнем — казах.
— Къде сме? — попита Харшо. Гребенът червена коса сега беше прилепнал за скалпа му, натежал от мокрия сняг. Доскоро го смятах за непредвидим, даже за малко опасен, а ето го сега — кървящ, изтощен, но въпреки това вече часове наред работеше на въжетата, без да се оплаква.
Тамар направи справка с картите си.