— Давид, казвала ли съм ти, че си гений?
— Да.
— Е, пак ти го казвам.
Тъй като корабът беше доста по-масивен и освен това се движеше, за мен щеше да е още по-голямо предизвикателство да изкривя светлината около него. Добре че трябваше да се грижа само за тази, която се отразяваше в дъното му, и след няколко опита вече без проблем поддържах светлинния поток стабилен.
Ако в този момент насред полето под нас имаше хора, вирнали глава към облаците, те сигурно щяха да видят някакво размазано петно, светлинни отблясъци, но не и летящ кораб, който плува по следобедното небе. Поне аз се надявах на това. Спомних си как Тъмнейший веднъж ме преведе през ярко осветената от полилеите и пълна с народ бална зала, използвайки силата си, за да ни направи почти невидими. Значи това бе още един трик, който беше усъвършенствал много преди мен.
Женя взе да рови из провизиите и накрая откри тайник с юрда, земенско възбудително средство, което моряците използваха понякога при дълга вахта. То обикновено опъваше нервите ми и от него леко ми се гадеше, но пък нямаше друг начин да останем толкова дълго време на крак, при това без да губим концентрация.
Юрдата трябваше да се дъвче и скоро всички плюехме през зъби ръждивочервеникава слюнка.
— Ако това нещо боядиса зъбите ми в оранжево… — закани се Зоя.
— Точно това ще стане — прекъсна я Женя. — Но обещавам после да ги направя по-бели от всякога. Дори ще оправя щръкналите ти резци.
— Зъбите ми са съвсем в ред.
— Нищо подобно — напевно рече Женя. — Ти си най-симпатичният морж, когото познавам. Само се чудя как още не си прегризала долната си устна.
— Дръж си ръцете далеч от мен, Шивачке — процеди Зоя, — или ще ти извадя и другото око.
Когато най-после падна здрач, на Зоя вече не й бяха останали сили дори да се заяжда. Двете с Надя имаха само една цел: да ни задържат във въздуха.
От време на време Давид за кратко заместваше Тамар на руля, за да наглежда тя раната на Мал. Харшо, Толя и Мал се редуваха на въжетата, та да могат на смени да се поизтегнат и да си починат.
Само Надя и Зоя нямаха миг отдих и се трудеха непрестанно на светлината на лунния сърп, макар всички останали да се опитвахме някак да им помогнем. Женя беше опряла гръб срещу Надя, за да може тя поне малко да облекчи коленете и краката си. След залез-слънце вече нямахме нужда от прикритие и аз близо час подкрепях ръцете на Зоя, докато призоваваше.
— Това е някакъв абсурд — недоволстваше тя, но усещах как мускулите й треперят под пръстите ми.
— Искаш ли да те пусна?
— Направиш ли го, ще те окъпя в слюнка от юрда.
Гледах все да се намирам на работа. На кораба беше твърде тихо и усещах как кошмарите само чакат да ме връхлетят.
Миша не беше се помръднал от мястото си и продължаваше да седи свит на кълбо край парапета. Стискаше дървения меч, който Мал му беше изнамерил отнякъде. Гърлото ми се сви, като си дадох сметка, че го е взел със себе си на терасата, когато трябваше да преведе Багра през редиците на ничевие. Измъкнах парче сухар от торбата с провизии и му го занесох.
— Гладен ли си? — попитах.
Той поклати глава.
— Ще се опиташ ли все пак да хапнеш нещо?
Още едно поклащане на глава.
Приседнах край него, чудейки се какво да му кажа. Сетих се как седях и до Сергей в котелното, търсейки думи, с които да го утеша и да се покая. Дали и тогава се е преструвал и ме е манипулирал? Според мен страхът му изглеждаше съвсем истински.
Миша не просто ми напомняше за Сергей. Той олицетворяваше всички онези деца, чиито родители са на война. Той беше всяко момче и момиче в Керамзин. Той беше Багра, просеща вниманието на баща си. Той беше Тъмнейший, който се учи да понася самотата до полите на майка си. Това правеше Равка — създаваше сираци. Причиняваше нещастия. „Без земя, без собствен живот, само една униформа и пушка.“ Николай вярваше, че може да има нещо по-добро от това.
Поех си въздух пресекливо. Трябваше някак да изключа съзнанието си. Замислех ли се за Николай, щях да рухна. Или за Багра. Или пък за разкъсаното на парчета тяло на Сергей. За Стиг, изоставен някъде далеч. Дори за Тъмнейший, за неговото изражение, когато майка му изчезна под плътния слой облаци. Как бе възможно да бъде едновременно толкова жесток и все пак човек?
Нощта вече преваляше, когато спящата Равка изникна под нас. Броях звездите. Наглеждах Адрик. Дремех. Обикалях екипажа, предлагайки ту глътка вода, ту шепа сушен цвят от юрда. Щом някой попиташе за Николай или Багра, гледах възможно най-сбито да му предам случилото се по време на битката.