Голите гърди бяха прорязани от черни жили, сякаш мракът се е заселил под кожата му. Навярно беше загубил някъде ботушите си и сега голите му ходила обгръщаха клона с пръсти като закривени нокти на граблива птица.
По ръцете му имаше засъхнала кръв. Около устата — също.
— Николай! — прошушнах.
Той се сепна.
— Николай, почакай…
Но той хвръкна нагоре и тъмните му криле разлюляха клонака, докато си проправяше път към синьото небе.
В гърлото ми се надигна писък и аз го оставих да излезе. Захвърлих наръча клони на земята, притиснах юмрук към устата си и закрещях, докато гърлото ми съвсем не се продра. Вече не можех да се овладея. Някак бях успяла да сдържа сълзите си на „Водния бик“ и в рудника, но сега се свлякох на земята, а писъците ми постепенно преминаха в ридания и безмълвни накъсани издихания. Хлиповете причиняваха болка, сякаш раздираха гърдите ми, но от устните не се откъсваше нито звук. Пред очите ми все бяха съдраните панталони на Николай и ми хрумна глупавата мисъл, че той би бил съкрушен, ако знаеше в какъв вид са дрехите му сега. Изглежда, ни беше проследил по целия път от Чекръка дотук. Дали бе издал на Тъмнейший къде се намираме? И ако не, щеше ли да го направи? Каква част от предишното му аз се беше съхранила в това изтерзано тяло?
И тогава го усетих — потръпването на онази невидима нишка. Не откликнах. Сега нямаше да ходя при Тъмнейший. Никога повече нямаше да отида при него. Но въпреки това знаех, че където и да се намира, той скърби.
Мал ме намери така — заровила глава в шепи и с покрит със зелени иглички балтон. Подаде ми ръка, но аз не я поех.
— Добре съм — казах, макар че в думите ми нямаше капка истина.
— Притъмнява. Не трябва да си сама навън по това време.
— Аз съм Призоваваща слънцето. Става тъмно само ако аз кажа.
Той приклекна край мен и потърси с поглед очите ми.
— Не се дели от останалите, Алина. Позволи им да скърбят с теб, те имат нужда от това.
— Нямам какво да им кажа.
— Тогава ги остави те да говорят.
Не можех да предложа нито утеха, нито кураж. Не исках да споделям тази болка. Не исках да видят колко съм изплашена. Въпреки това се насилих да се изправя и да отръскам игличките от палтото си. После се оставих Мал да ме отведе обратно в рудника.
Докато стигнахме дъното на кратера, вече съвсем се беше стъмнило и останалите бяха запалили фенери в укритието на стените му.
— Ама, като гледам, хич не сте се разбързали — посрещна ни Зоя. — Трябваше ли да погинем от студ, докато вие двамата се размотавате волно из гората?
Нямаше смисъл да крия набразденото си от сълзи лице.
— Оказа се, че имам нужда да се нарева на воля — казах.
Приготвих се да посрещна нова вълна от язвителни забележки, но така и не я дочаках.
— Тогава следващия път вземи и мен — каза Зоя вместо това. — Ще ми се и аз да се възползвам.
Мал стовари наръча клони в огнището, което някой беше направил, а аз взех Онкет от рамото на Харшо. Тя изсъска остро, но мен не ме беше грижа. Сега имах нужда само да гушна нещо пухкаво и космато.
Вече бяха почистили и нанизали на шиш уловените от Мал яребици. Скоро въпреки скръбта и тревогите ароматът на печено месо напълни устата ми със слюнка.
Насядахме около огъня, започнахме да се храним и да си подаваме от ръка на ръка манерка квас, наблюдавайки как отражението на пламъците подскача по корпуса на „Водния бик“, докато съчките и клоните в огнището припукваха. Имаше много за обсъждане — кой идва с нас в Сикурзой и кой остава в долината, независимо дали изобщо някой искаше да стои тук. Потърках китката си. Това ми помагаше да се съсредоточа върху жар-птица и да мисля за нея, вместо за черния блясък в очите на Николай и тъмната кървава кора около устните му.
— Трябваше да се сетя, че на Сергей не може да се разчита — внезапно наруши мълчанието Зоя. — Той винаги е бил слабак.
Думите й бяха несправедливи, но аз ги пропуснах без отговор.
— Онкет никога не го е харесвала — вметна Харшо.
Женя пъхна още един клон в огъня.
— Как мислите, дали отдавна го е планирал?
— И аз същото се питам — признах. — Надявах се, че щом веднъж се махнем от Бялата катедрала и излезем от тунелите, той ще се съвземе, но вместо това още повече се влоши, стана още по-неспокоен.
— Кой знае каква е причината — обади се Тамар. — Срутването в тунелите, атаката на доброволческия отряд, хъркането на Толя.