Толя я замери с камъче.
— Хората на Николай трябваше да го следят по-изкъсо — каза той.
А може би аз не трябваше да му позволявам да замине. Изглежда, вината, която изпитвах заради смъртта на Мари, беше замъглила трезвата ми преценка. Нищо чудно сега скръбта да забулва мисълта ми и скоро да последват нови предателства.
— Ама ничевие наистина ли… го разкъсаха на части? — попита Надя.
Хвърлих бегъл поглед към Миша. По някое време той беше слязъл от борда на „Водния бик“ и сега спеше сгушен край Мал, все още стискайки дървения меч.
— Гледката беше ужасяваща — промълвих тихо.
— Ами Николай? — попита Зоя. — Какво направи Тъмнейший с него?
— Нямам ясна представа.
— Възможно ли е да се поправи?
— Това също не знам.
Погледнах към Давид.
— Може би — предположи той. — Трябва да го прегледам. Това е мерзост. Съвсем нова област. Ще ми се дневниците на Морозов сега да бяха при мен.
Едва не се разсмях. През цялото време, докато Давид ги мъкнеше на гръб, аз с радост бих ги запокитила на боклука. Сега обаче, когато наистина ми трябваха, тях ги нямаше, изоставени при паническото ни бягство от Чекръка.
Трябваше да хванем Николай. И да го затворим в клетка. За да видим не може ли да го изтръгнем от ноктите на мрака. Хитрият лисугер най-накрая се бе хванал в капана. Примигнах и отклоних очи. Не ми се искаше пак да се разплача.
— Доволен съм, че Сергей е мъртъв — внезапно изръмжа Адрик. — Съжалявам само, че не успях собственоръчно да му извия врата.
— За тая работа ти трябват две ръце — обади се Зоя.
Последва кратко мълчание, всички седяха втрещени, после Адрик я изгледа навъсено.
— Добре де, да го наръгам.
Зоя се ухили и му подаде манерката. Надя само поклати глава. Понякога забравях, че това са истински воини. Не се и съмнявах, че Адрик страда заради загубата на ръката си. Даже не бях сигурна дали ще може да призовава отново. Но си спомнях как се изпъчи пред мен в Малкия дворец, претендирайки да остане с нас и да се сражава. Той беше много по-корав от мен самата.
Замислих се за Боткин, моя стар учител, който ме принуждаваше да тичам още километър, да поема още един удар, след като съм изчерпала и последните си сили. Спомних си какво ми беше казал преди толкова време: „Стоманата трябва да се заслужи“. Адрик вече притежаваше тази стомана, Надя — също. За пореден път го беше доказала по време на полета от Елбйен дотук. Продължавах да се чудя какво толкова намира в нея Тамар. Но пропусках, че Надя беше участвала в най-свирепите схватки за Малкия дворец. Загубила беше най-добрата си приятелка и досегашния си живот, единствения, който познаваше. Но въпреки това не рухна като Сергей, нито избра да остане под земята като Максим. Независимо от всичко преживяно, тя се държеше.
Когато Адрик й върна манерката, Зоя отпи едра глътка.
— Знаеш ли какво каза Багра на първия ми урок? — попита, после захъхри, наподобявайки дрезгавия гърлен глас на Багра: — Гиздаво лице. Жалко, че имаш каша вместо мозък.
Харшо изсумтя.
— Пък аз на един урок при нея й подпалих колибата.
— Заслужава си го! — откликна Зоя.
— Не стана нарочно! Но оттогава изобщо отказа да си има вземане-даване с мен. Даже не ми приказваше. Веднъж я срещнах в парка, а тя ме подмина. Без думичка да каже, само ме шибна с тояжката през коленете. Още имам цицина. — Нави крачола си и под кожата наистина личеше подутина.
— Това е нищо — обади се Надя и цялата пламна, когато вниманието на всички се насочи към нея. — Известно време бях блокирала и не можех да призовавам. И знаете ли какво направи тя — затвори ме в една стая и пусна цял кошер пчели вътре.
— Какво?! — изцвърчах. Не само случаят с пчелите ме беше потресъл. Самата аз месеци наред безуспешно опитвах да призовавам, докато учех в Малкия дворец, но Багра нито веднъж не спомена, че и други Гриша имат същия проблем.
— И ти какво направи? — изумена попита Тамар.
— Най-после успях някак да призова въздушен поток, който ги прати обратно в комина, но пак доста ме нажилиха. Направо приличах на болна от огненица.
— Никога не съм се чувствал по-доволен, че не съм Гриша — обади се Мал, клатейки глава.
Зоя вдигна манерката, сякаш се канеше да произнесе тост.
— Нека пием за самотния отказатся.