— Багра ме мразеше — тихо пророни Давид.
Зоя пренебрежително махна с ръка.
— Всички сме се чувствали така.
— Не, мен тя наистина ме мразеше. Само веднъж ме пусна на урок заедно с моите връстници Фабрикатори, после изобщо отказа да ме вижда. Киснех сам в работилницата, докато останалите ходеха при нея.
— Защо? — попита Харшо, почесвайки Онкет по гушката.
Давид сви рамене.
— Представа си нямам.
— Аз мога да ти кажа защо — намеси се Женя. Наострих уши, чудейки се дали наистина знае. — Заради животинския ти магнетизъм е било — продължи тя. — Само още минутка насаме с теб в оная хижа и сигурно е щяла да ти разкъса дрехите.
Давид сериозно се замисли над думите й.
— Вижда ми се неправдоподобно — заключи след малко той.
— Направо невъзможно — отсякохме в един глас двамата с Мал.
— Е, не е чак пък толкова невъзможно — отвърна леко обиден Давид.
Женя се разсмя и залепи жарка целувка върху устните му.
Взех един клон и разрових жаравата, пръскайки искри във всички посоки. Аз знаех защо Багра е отказвала да обучава Давид. Твърде много й е напомнял за Морозов — така обсебен от жаждата за познание, че е останал сляп за страданията на собственото си дете, пренебрегнато от майка си. Вече не се съмнявах, че Давид е създал лумия единствено за забавление, и така беше осигурил на Тъмнейший средство да влезе в Долината. Но той не беше като Морозов. Винаги стоеше неотлъчно до Женя, когато тя имаше нужда от него. И макар да не беше воин, намери начин да я защити.
Огледах нашата странна и опърпана малобройна група: Адрик с откъснатата ръка, зяпнал Зоя с ококорени очи; Харшо и Толя, които следяха с поглед как Мал чертае в пепелта бъдещия ни маршрут. Видях как се смее Женя и как се изгладиха белезите й, докато Давид с ръкомахане обясняваше на Надя своята идея за медна протеза на ръка, а тя го слушаше с половин ухо, прокарвайки пръсти през тъмните къдрици на Тамар.
Никой от тях не беше нито сговорчив, нито благ, нито кротък. Всичките приличаха на мен — стаили стари рани и обиди, прекършени по един или друг начин. Изобщо не си подхождахме. Имахме много остри ръбове и понякога неволно се наранявахме един друг, но когато се свих на кравай пред огъня и той стопли гърба ми, внезапно усетих прилив на толкова нежна благодарност, та чак буца заседна на гърлото ми. А с нея дойде и страхът. Тяхната близост беше лукс, за който, рано или късно, щях да си платя. Сега имах още повече какво да губя.
Глава 13
В края на краищата всички тръгнахме заедно. Даже Зоя, която не спря да се жалва по целия път до Два Столба.
Уговорката беше да се разделим на две. Тамар, Надя и Адрик щяха да пътуват с Давид, Женя и Миша. Те трябваше да намерят сигурен подслон в някое поселище в най-южния край на долината. Налагаше се Женя през цялото време да си крие лицето, но нея това, изглежда, не я притесняваше.
— Ще бъда жената загадка — обяви тя, покривайки главата си с кърпата.
Трябваше да й напомня да не бъде прекалено загадъчна.
Двамата с Мал щяхме да тръгнем към Сикурзой заедно със Зоя, Харшо и Толя. Давахме си сметка, че толкова близо до границата има вероятност да се натъкнем на военни патрули, но разчитахме на това да се смесим с потока бежанци и да прекосим Сикурзой преди падането на първия сняг.
Ако не успеехме да слезем от планината до две седмици, Тамар щеше да посрещне изпратеното от Аппарат подкрепление в Карйева. Никак не ми се нравеше мисълта да ги пускам двете с Надя сами, но ние с Мал повече не можехме да делим нашата група. Знаеше се, че разбойнически банди от Шу причакват равканските пътници близо до границата, и трябваше да сме подготвени за всякакви изненади. Тамар поне познаваше Солдат Сол и аз гледах да се успокоявам с мисълта, че двете с Надя са опитни бойци.
Нямах представа какво да правя с подкреплението, което ще пристигне от Бялата катедрала, но посланието вече беше изпратено и оставаше само да се надявам, че всички заедно все ще измислим нещо. Дотогава вече можеше да сме хванали жар-птица и в главата ми да се е оформил някакъв план. Не бях способна обаче да мисля за твърде далеч напред. Всеки път, щом опитвах, ме обземаше паника. Все едно пак се озовавах под земята, където не ми достигаше въздух и очаквах всеки момент светът да се срути отгоре ми.
Нашата група потегли на зазоряване, докато другите още спяха в дъното на кратера. Само Миша беше буден и ни изпроводи с укоризнен поглед, замеряйки с камъчета корпуса на „Водния бик“.