— Ела насам — махна му Мал. Отначало помислих, че Миша ще откаже да помръдне, но той все пак се дотътри към нас, вирнал брадичка нацупено. — Още ли е в теб златната игла, която ти даде Алина?
Миша кимна отсечено.
— Нали знаеш какво означава тя? Ти си войник. Войниците не ходят, където си поискат, а където има нужда от тях.
— Вие просто не ме щете с вас.
— Не, ти си необходим тук, за да се грижиш за останалите. Знаеш, че Давид е безпомощен, а и Адрик ще има нужда от опора, нищо че не си го признава. С него трябва да действаш много предпазливо и да му помагаш, без да даваш вид, че го правиш. Ще успееш ли?
Миша сви рамене.
— Искаме да се грижиш за тях така, както се грижеше за Багра.
— Ама аз не съм се грижил за нея.
— Напротив. Ти я наглеждаше, създаваше й удобства и я остави да си тръгне, когато тя го пожела. Постъпи както се полага, макар да те заболя. Така правят войниците.
Миша го изгледа изпод вежди, сякаш обмисляше думите му.
— Трябваше да я спра — каза най-накрая и гласът му се пречупи.
— Ако го беше направил, сега нито един от нас нямаше да е тук. Благодарни сме ти, че свърши най-тежката работа.
Миша се намръщи.
— Давид е същинска неразбория.
— Вярно си е — съгласи се Мал. — Е, можем ли да разчитаме на теб?
Миша отклони поглед. Изражението му все още беше угрижено, но той отново вдигна рамене.
— Благодаря ти — каза Мал. — Може да започнеш още сега, като кипнеш вода за закуска.
Миша отсечено кимна, после хукна обратно през дребния чакъл да донесе вода.
Мал ме погледна, премятайки торбата през рамо.
— Какво?
— Нищо. Просто… много добре се справи.
— Навремето Ана Куя намери как да ме откаже всяка вечер да мрънкам да не гаси лампата.
— Така ли?
— Така — отвърна той и пое нагоре. — Каза ми, че трябва да съм храбър заради теб; че ако аз се боя, ти също ще се уплашиш.
— Е, тя и на мен ми казваше да си изяждам яхнията от пащърнак, за да ти давам добър пример, но аз пак отказвах.
— И още се чудиш защо все ти отнасяше боя.
— Имам си принципи.
— Което ще рече: щом може да стане по трудния начин, тогава нека така да бъде.
— Не е честно.
— Ей! — провикна се Зоя от ръба на кратера. — Ако не сте се качили, докато преброя до десет, пак ще заспя и ще ме носите на гръб чак до Два Столба.
— Мал — изпъшках, — ако я утрепя някъде из Сикурзой, ще ми търсиш ли сметка?
— Да — отвърна той. — Затова направи така, че да изглежда като злополука — добави после.
Два Столба направо ме втрещи. Кой знае защо, очаквах малката долина да прилича на гробище — мрачен пущинак, населен с призраци и изоставени поселища. Оказа се обаче, че градчетата и селцата там кипят от живот. Пейзажът беше осеян с обгорели развалини и изпепелени поля, но редом с тях се бяха появили нови домове и занаяти.
Срещаха се кръчми и странноприемници, по витрините имаше табели за поправка на часовници, а в нещо като лавка заемаха книги за по седмица. Но всичко наоколо изглеждаше някак временно. Счупените прозорци просто бяха заковани с дъски. Много от къщите имаха платнища вместо покриви, а дупките в стените бяха покрити с вълнени одеяла или черги. „Никой не знае колко време ще се задържим тук“ — сякаш казваха техните обитатели. Затова нека се справим с каквото имаме подръка.
Така ли е било открай време? Поселищата наоколо непрекъснато бяха разрушавани и възстановявани; ту попадаха във владение на Шу Хан, ту на Равка — в зависимост от това накъде се мести границата след поредната война. Същия живот ли са водели и моите родители? Странно ми беше да си ги представя така, но не и невъзможно. Може да са били войници или търговци. Нищо чудно да са живели щастливо тук. А в единия от тях да е дремела наследствената сила на малката дъщеря на Морозов. Легендата за Призоваващите слънцето съществуваше отпреди мен. Повечето хора я приемаха като измислица или пустословие, самозаблуда, родена от нещастията, причинени от Долината. Но може и да имаше нещо повече във всичко това. Или просто аз се бях вкопчила в мечтата за наследство, над което нямах право.
Преминахме през тържище, гъмжащо от народ. Върху набързо стъкнати сергии бяха изложени различни стоки: калайдисани тави, ловджийски ножове, кожи за суровите планински преходи. Видяхме буркани с гъша мас, цели купища сушени смокини, изящни седла и крехки на вид оръжия. На една от сергиите висяха нанизи току-що оскубани патици с розова настръхнала кожа. Лъкът и винтовката на Мал бяха скрити в торбата. Оръжия с такава майсторска направа нямаше как да не привлекат ненужно внимание.