В праха си играеха дечурлига. Набит мъжага с елек без ръкави опушваше месо в голям метален бидон. Наблюдавах го как метна вътре китка хвойнови клонки, които пръснаха наоколо ароматен синкав дим. Зоя сбърчи нос, но Толя и Харшо трескаво затърсиха монети по джобовете си.
Точно на това място моето семейство и родителите на Мал бяха намерили смъртта си. Ето защо това необуздано весело оживление ми се виждаше някак несправедливо. И определено не отговаряше на настроението ми.
— Очаквах да е по-неприветливо. — Олекна ми, когато чух Мал да казва това.
— Обърна ли внимание колко малко е гробището? — попитах полугласно.
Той кимна. Почти в цяла Равка гробищата бяха значително по-големи от самите градове, но когато шуанците са опожарявали тези земи, не е оставало кой да жалее за мъртвите.
Макар да бяхме добре екипирани още от Чекръка, Мал търсеше да купи карта, начертана от някой местен. Трябваше да знаем кои пътища са наскоро засипани от свлачища и къде мостовете са отнесени от пороите.
Една жена с бели плитки надничаше изпод оранжева плетена шапка; седнала върху ниско шарено столче, тя нареждаше нещо под нос и дрънкаше с хлопатар, за да привлече вниманието на минувачите. Не си беше направила труд да скове сергия, а излагаше стоката си върху черга, просната направо на земята — манерки, дисаги, карти и купища железни молитвени пръстени. Зад нея стоеше магаре и разгонваше мухите с дългите си уши, а тя от време на време протягаше ръка и го потупваше по муцуната.
— Снегът скоро ще дойде — избъбри жената, поглеждайки с присвити очи към небето, докато ние ровехме из картите. — Трябват ли ви завивки за пътуването?
— Имаме си — казах. — Благодаря.
— Мнозина са тръгнали през границата.
— Ами ти?
— Твърде стара съм вече. Шуанци, фйердани, Долината… — Тя потръпна. — Ако кротуваш, неприятностите ще те подминат.
„Или ще те прегазят, а после ще се върнат за още“ — помислих си мрачно.
Мал разгъна една от картите.
— Не виждам източната част на планината, само западните склонове.
— Най-добре да държите западна посока — отвърна старицата. — Към брега ли сте тръгнали?
— Да — отвърна равнодушно Мал. — После към Новий Зем, но…
— Продължавайте на запад. Никой не се е върнал от източната част.
— Ю вех — обади се Толя. — Ей йе бат юан.
Жената му отвърна нещо и двамата се надвесиха над картата, разговаряйки на шуански, докато всички останали чакахме търпеливо.
Най-накрая Толя подаде съвсем друга карта на Мал.
— Източната част — каза.
Жената сръга Толя с хлопатара и се обърна към мен:
— С какво ще храните този в планината? По-добре се погрижи да не наниже тебе на шиша.
Толя се намръщи, а жената се разсмя толкова силно, че едва не падна от столчето.
Мал добави няколко молитвени пръстена към картата и изсипа в ръката й шепа монети.
— Имам брат в Новий Зем — каза жената и все още се кискаше, докато му връщаше рестото. — Сигурно вече е забогатял. Добро място за начало на нов живот.
Зоя изсумтя.
— В сравнение с кое?
— Там наистина не е зле — намеси се Толя.
— Мръсотия и пак мръсотия.
— Имат и градове — продължи да настоява Толя, докато се отдалечавахме.
— Какво разправяше тая жена за източните части на планината? — попитах.
— Те са неразгадана мистерия — отвърна Толя — и май са обитавани от нечисти сили. Дъртата каза, че Чера Хуо го пазят духове.
По гърба ми полазиха тръпки.
— Какво е Чера Хуо?
Златистите очи на Толя заблестяха.
— Огнените водопади.
Даже не забелязах руините, преди да се озовем право пред тях — толкова неразличими се оказаха. Два обрулени от времето и природните стихии каменни стълба от двете страни на пътя, който водеше на югоизток от долината. Нищо чудно някога да са били арка. Или пък акведукт. А защо не и две мелници, както подсказваше името. Просто две скални колони. Какво друго очаквах? Може би самият Иля Морозов да стои край пътя със златния си ореол и да държи надпис: „Права беше, Алина. Това е пътят към жар-птица“.