Затова пък местоположението изглеждаше съвсем точно. Взирала се бях в илюстрацията на окования Свети Илия толкова дълго и така често, че тя се беше запечатала в съзнанието ми. Очертанията на Сикурзой отвъд скалните вретена напълно съвпадаха със спомена ми за рисунката от страниците на житията. Дали Морозов не я беше нарисувал собственоръчно? Дали беше негова заслуга картата, втъкана в тази илюстрация, или друг бе събрал парчетата от житието му? Сигурно никога нямаше да разбера.
„Това е мястото — казах си. — Това трябва да е.“
— Виждаш ли нещо познато? — попитах Мал.
Той поклати глава.
— Сигурно съм се надявал… — Той сви рамене. Нямаше нужда да казва повече. И аз таях същата надежда в сърцето си — че озова ли се веднъж на този път, в тази долина, моето минало изведнъж ще се разтвори пред мен. Но и сега разполагах само с непълната верига от спомени: чинията с цвекло, широкоплещестите рамене, поклащането на волските опашки отпред.
Зърнахме група бежанци пред нас: жена с пеленаче на гърдите, която се возеше в каручка, теглена от понита, докато мъжът й крачеше отстрани — наглед наши връстници, най-вероятно дезертьори от Първа армия също като нас. Но иначе пътят покрай руините не беше особено оживен. По-известните места за влизане в Шу Хан лежаха далеч на запад, където планините не бяха толкова отвесни и излазът към брега беше по-лек.
Красотата на Сикурзой ме връхлетя неочаквано. Единствените планини, които познавах досега, бяха ледените върхове на далечния север и Петразой — назъбени, сиви и недостъпни. Тази планина обаче беше приветлива, със заоблени очертания и полегати склонове, обрасли с високи треви, а в долчинките между тях течаха бавни реки, които проблясваха в синьо и златно на слънцето. Даже небето сякаш ни приветстваше с добре дошли — безкрайна синя степ с тежко надвиснали над хоризонта бели облаци, — а в далечината личаха зачулените със сняг върхове на южната планинска верига.
Знаех, че това е ничия земя — опасна граница, която бележеше края на Равка и началото на вражеските предели, — но видът й изобщо не беше заплашителен. Тук имаше изобилие от вода и предостатъчно паша. Ако не бяха войните и границите минаваха другаде, това би било тихо и спокойно място.
Тази нощ не накладохме огън и спахме под открито небе с опънати направо под звездите пътнически одеяла. Вслушвах се във въздишките на вятъра сред тревите и си мислех за Николай. Дали и той беше някъде тук, преследвайки ни, както ние преследвахме жар-птица? Дали би ни разпознал? Или пък напълно бе загубил спомените си? Щеше ли да дойде ден, когато ще го преследваме като диво животно? Взирах се в небето, очаквайки да зърна крилат силует, който засенчва звездите. А сънят все не идваше.
На следващия ден се отклонихме от главния път и взехме да се катерим нагоре. Мал ни водеше на изток, право към Чера Хуо, следвайки тясна пътека, която ту се появяваше, ту потъваше в гънките на планината. Бурите ни връхлитаха изневиделица — водна стена, която превръщаше земята под краката ни в засмукваща кал, — а после отминаваха също толкова бързо, колкото бяха дошли.
Толя се тревожеше да не ни отнесе някой кален порой, затова изоставихме пътеката и поехме право към най-високите части. Остатъка от следобеда прекарахме върху тесен скален рид, откъдето наблюдавахме как буреносните облаци се гонят един друг над ниските хълмове и долините, а тъмните им търбуси от време на време се озаряваха за кратко от проблясванията на светкавици.
Дните се точеха един след друг, а аз все по-ясно осъзнавах, че всяка следваща крачка към вътрешността на Шу Хан после трябва да бъде измината отново по обратния път към Равка. Какво ли щяхме да заварим, като се върнем? Дали Тъмнейший щеше да е нападнал Западна Равка? И дали, ако откриехме жар-птица, трите муски, събрани най-накрая заедно, щяха да ме направят достатъчно силна, за да се изправя лице в лице с него? Но най-вече мислех за Морозов и се питах дали той навремето е вървял по същите пътеки, взрян в същите тези планини. Дали поривът да завърши започнатото дело го е направлявал така, както днес ме водеше моето отчаяние; то ме принуждаваше да местя крак след крак, да правя поредната крачка, да прекося поредната река, да преваля поредния хълм.
Една нощ толкова застудя, че се принудихме да опънем палатките. Зоя, изглежда, смяташе, че аз съм длъжна да вдигна нашата, макар че и двете щяхме да спим в нея.