— Алина…
— Ами ти къде ще отидеш?
— Ще съм винаги до теб, докато ме искаш.
— Благородният Мал. Ще стоиш ли на стража пред брачните ми покои през нощта? — Знаех, че съм несправедлива към него, но в този момент изобщо не ме беше грижа.
Той стисна челюст.
— Ще направя всичко необходимо за твоята безопасност.
— Със сведена глава? Изпълнявайки дълга си?
— Да.
— Леви, десни! Напред към жар-птица! А после ще продължаваш чинно да маршируваш като добър войник.
— Точно така, Алина. Аз съм войник. — Надявах се най-накрая търпението му да се пропука и той да се счепка с мен, за което просто ме сърбяха ръцете. Вместо това обаче той се изправи и отръска водата от палтото си. — И ще продължа да марширувам, защото жар-птица е единственото, което мога да ти дам. Нямам никакви пари. Нито армия. Нито крепост навръх планината. — Той нарами торбата си. — Само това мога да ти предложа. Един и същи стар номер. — После пристъпи напред под дъжда. Не бях сигурна дали искам да изтичам подир него, за да му се извиня, или да го поваля в калта.
Зоя повдигна елегантното си рамо.
— Аз лично бих предпочела смарагда.
Втренчих се в нея, после поклатих глава и издадох нещо средно между смях и въздишка. Гневът ми се изпари, почувствах се дребнава и объркана. Мал не заслужаваше това. Никой от тях не го заслужаваше.
— Съжалявам — промърморих.
— Сигурно си гладна — каза Зоя. — Аз винаги ставам зла, когато съм гладна.
— Значи непрекъснато си гладна — вметна Харшо.
— Ти просто не си ме виждал зла. Случи ли се, ще ти трябва много голям пешкир.
Той изсумтя.
— За да си бърша сълзите ли?
— За да си превържеш кървавите рани.
Този път смехът ми беше съвсем искрен. Оказа се, че точно сега ми е била нужна малка доза от отровата на Зоя. И ето че напук на здравия разум зададох въпроса, който ме мъчеше близо година:
— Ти и Мал тогава в Крибирск…
— Имаше такова нещо.
Знаех го още преди да е отговорила; знаех, че преди нея е имало още много други, но въпреки това ме заболя. Зоя ми хвърли бегъл поглед, по дългите й черни ресници искряха дъждовни капчици.
— Но с това всичко свърши — продължи с неохота тя, — и то не защото и по-късно не съм опитвала. Ако мъж е способен да ми откаже, това не е никак малка работа.
Завъртях очи. Зоя заби дългия си пръст в ръката ми.
— И с никоя друга не е бил, идиотка такава. Знаеш ли как му викаха момичетата в Бялата катедрала? Безнако.
Безнадеждния.
— Странна работа — замислено продължи Зоя. — Ясно защо Тъмнейший и Николай търсят на всяка цена твоята сила. Обаче Мал те гледа така, все едно си… така де, все едно гледа мен.
— Не е вярно — обади се Толя. — Той я наблюдава така, както Харшо гледа огъня. Сякаш никога няма да я има цялата. Като че се опитва да грабне каквото може, преди да е изчезнала.
Двете със Зоя го зяпнахме с увиснала челюст. После тя свъси вежди.
— Знаеш ли, ако и за мен започнеш да говориш толкова поетично, може пък да ти дам шанс.
— Някой казал ли е, че го искам?
— Аз обаче няма да откажа! — провикна се Харшо.
Зоя издуха една мокра къдрица от челото си.
— Онкет има по-големи шансове от теб.
Харшо вдигна котето с две ръце над главата си.
— Защо, Онкет, калпазанка такава? — изхленчи той.
Колкото повече наближавахме мястото, където според преданията беше Чера Хуо, толкова повече ускорявахме ход. Мал съвсем притихна, а погледът на сините му очи непрекъснато се рееше над хълмовете. Дължах му извинение, но така и не намерих сгоден случай да поговоря с него.
Близо седмица след като започна нашето пътуване, се натъкнахме на нещо, което отначало помислихме за корито на пресъхнал поток. Минаваше между две отвесни скали. Сигурно сме вървели по него десетина минути, когато Мал коленичи и прокара ръка през тревата.
— Харшо — каза, — можеш ли да изгориш част от тоя шубрак?
Огнетворецът цъкна с огнивото и изстреля синкав пламък, който блъвна ниско над каменното корито, откривайки настилка от равномерно подредени павета, която не можеше да е друго, освен дело на човешка ръка.
— Това е шосе! — възкликна изненадан той.
— Тук? — попитах недоумяващо. Километри наред бяхме вървели през необитаеми планини.