Застанахме нащрек. Започнахме да се озъртаме за някакви знаци какво ни чака напред. Надявахме се да открием изсечени по камъните символи или малки олтари, каквито видяхме издълбани в скалите при Два Столба. Копнеехме за каквото и да е потвърждение, че сме на прав път. Но, изглежда, единствената поука, която нашепваха безмълвно тези камъни, бе, че градовете се въздигат и западат, а после потъват в забвение. „Живееш само в един миг. А аз в хиляди.“ Може би ще живея достатъчно дълго, за да видя как Ос Олта се превръща в прах. Или пък ще обърна собствената си сила срещу себе си и ще изчезна много преди това. Що за живот ще е това, когато любимите ми хора вече няма да ги има? И когато не останат никакви тайни и мистерии за разгадаване?
Следвахме пътя чак до — както ни се стори — самия му край, затрупан от скално свлачище и покрит с трева и диви жълтурчета. Покатерихме се по височината и щом стигнахме върха, в костите ми пропълзя мраз.
Сякаш някой бе заличил всички цветове от пейзажа, ширнал се пред нас. Полето беше покрито със сива трева. Надалеч, чак до хоризонта, се простираше черен хребет, обрасъл с дървета с толкова лъскава и гладка кора, че приличаха на полирани мраморни колони, а сухите им клони бяха без листа. Най-зловещото обаче бе, че те растяха в съвършено симетрични редици и на равно разстояние едно от друго, сякаш са били засадени с безпределно внимание.
— Тук нещо не е наред — обади се Харшо.
— Това са дървета войници — каза Мал. — Растат така, сякаш са във войнишки строй.
— Но не е само това — добави Толя. — Пред нас е Пепелната гора, портата към Чера Хуо.
Мал измъкна картата.
— Не я виждам отбелязана.
— Защото това е легенда. По тия места е имало голямо клане.
— Битка ли? — попитах.
— Не. Батальон шуански военнопленници били доведени тук от своите врагове.
— От кои по-точно? — попита Харшо.
Толя вдигна рамене.
— Равканци, фйердани, пък нищо чудно и те да са били от Шу. Станало е много отдавна.
— И какво се случило с тях?
— Оставили ги да умрат от глад. Когато гладът станал непоносим, те се нахвърлили един срещу друг. Казват, че последният оцелял посадил дърво за всеки от падналите си побратими. А сега чакат някой заблуден пътник да мине близо до тях, за да си направят от него последно угощение.
— Страхотно — измърмори Зоя. — Това ме подсеща никога да не ти позволявам да ми разказваш приспивни приказки.
— Това е само легенда — намеси се Мал. — Виждал съм такива дървета и край Балакирев.
— И пак така ли растат? — попита Харшо.
— Не… точно.
Мярнах някакви сенки в горичката. Дърветата наистина приличаха на полк, който марширува насреща ни. Аз също бях чувала подобни истории за лесовете край Дува — как в дългите мразовити зими дърветата хващали момичета, за да ги ядат. „Суеверия“ — казах си, но въпреки това не ми се щеше да направя и крачка към хълма.
— Гледайте! — възкликна Харшо.
Проследих накъде сочи. Сред дълбоките сенки на дърветата се движеше нещо бяло — пърхащ силует, който се издигаше и спускаше, прокрадвайки се между клоните.
— Има и още — ахнах, сочейки към мястото, където просветваше някаква бяла вихрушка; малко след това тя се разтвори във въздуха.
— Не може да бъде — пророни Мал.
Между дърветата се появи нов силует, после още един.
— Това не ми харесва — обади се Харшо. — Ама никак не ми харесва.
— О, в името на светиите — саркастично подметна Зоя, — ама вие наистина сте били големи селяндури.
Тя вдигна ръце и в планината зафуча силен вятър. Белите сенки сякаш отстъпиха уплашено. Зоя обаче изви ръце и те се понесоха срещу нас под формата на бял стенещ облак.
— Зоя…
— Спокойно — отвърна тя.
Изпружих ръце над главата си да ни предпазя от ужасията, която Зоя се канеше да стовари върху нас, каквато и да бе тя. Облакът избухна и се пръсна на безобидни снежинки, които се посипаха по земята наоколо.
— Пепел? — Протегнах ръка да уловя няколко прашинки в дланта си. Пепелта беше фина и бяла, с цвят на варовик.
— Просто някакъв природен феномен — каза Зоя и отново вдигна пепелта над земята, карайки я да се вие в лениви спирали. Погледнахме отново към хълма. Белите сенки продължаваха да се движат, променяйки формата и посоката си, но сега, когато вече знаехме какво са, не ни се видяха чак толкова злокобни. — Ама вие нали не си помислихте наистина, че са призраци? — Аз се изчервих, а Толя се прокашля. Зоя извъртя изразително очи и закрачи към хълма. — Явно съм заобиколена от глупци.