— Наистина изглеждаха призрачно зловещи — подметна Мал и сви рамене.
— И все още са си такива — промърморих.
През целия път нагоре по склона ни пресрещаха кратки и странни пориви на вятъра: ту горещи, ту студени. Каквото и да разправяше Зоя, тая горичка беше зловещо място. Гледах да стоя настрани от заплашително протегнатите клонаци и опитвах да не обръщам внимание на настръхналата кожа по ръцете си. Подскачах всеки път щом близо до нас се вдигнеше бяла вихрушка, а Онкет съскаше яростно от рамото на Харшо.
Най-накрая превалихме билото и видяхме, че дърветата се простират из цялата долина оттатък, само дето сега клоните им бяха отрупани с пурпурни листа и техните редици покриваха пейзажа като гънки от робата на някой Фабрикатор. Но не това ни накара да се заковем на място.
Пред нас се издигаше внушително скално плато. Не приличаше на част от планината, а по-скоро на защитна стена от гигантска крепост. То имаше мрачен и непревземаем вид, почти равно отгоре и с наситеносивия цвят на желязо. В основата му беше струпана камара мъртви дървета. Челото на скалата бе прорязано точно през средата от тътнещ водопад, завършващ във вир, който бе така бистър, че виждахме камъните по дъното му. Езерото, подхранвано от водопада, се простираше почти през цялата долина, заобиколено от цъфнали дървета войници, а в другия й край сякаш потъваше под земята.
Взехме да се спускаме към долината, прескачайки и прегазвайки малки вирчета и поточета, погълнати от грохота на водопада. Щом стигнахме най-големия вир, поспряхме да напълним манерките и да наплискаме лицата си.
— Това ли е то, Чера Хуо? — попита Зоя.
Харшо свали Онкет на земята и потопи глава във водата.
— Това трябва да е — каза после. — А сега накъде?
— Нагоре, мисля — отвърна Мал.
Толя измери с поглед ширналата се пред нас хлъзгава скала. Челото й беше влажно от водната мъгла, стелеща се над водопада.
— Ще трябва да заобиколим. Няма как да се покатерим от тази страна.
— Но ще го оставим за утре сутрин — добави Мал. — Твърде опасно е да се катерим нощем на такова място.
Харшо килна глава на една страна.
— Няма да е зле да лагеруваме малко по-надалеч.
— Защо? — попита Зоя. — И без това съм капнала.
— Онкет не харесва пейзажа.
— Тогава ще се погрижа тая котка да пренощува на дъното на вира — озъби се Зоя.
В отговор Харшо само посочи струпаните сухи клонаци в основата на скалата. Това, оказа се, не бяха изтръгнати от земята дървета, а купчина кости.
— Вси светии — дръпна се Зоя назад. — Животински ли са, или човешки?
Харшо посочи с палец през рамо.
— На идване забелязах много приветлива купчина канари.
— Тогава да вървим — възкликна Зоя. — Сега.
Завтекохме се колкото може по-далеч от водопада, препускайки между дърветата войници нагоре по склоновете на долината.
— Нищо чудно пепелта да е вулканична — рекох с надежда. Но въображението ми се развихри против волята и изведнъж ми се стори, че косата ми е посипана с древната прах на отдавна изпепелени хора.
— Напълно е възможно — подкрепи ме Харшо. — Може би в местността има вулканична дейност. Сигурно заради това й викат Огнените водопади.
— Не — обади се Толя. — Ето заради това.
Погледнах през рамо долината под нас. На светлината на залязващото слънце водопадът се бе превърнал в разтопено злато. Дали заради оптичната измама на водната мъгла, или заради особения ъгъл, под който гледахме, водата наистина изглеждаше обхваната от пламъци. Слънцето се спускаше все по-ниско, като подпалваше всеки вир на пътя си, превръщайки долината в огнена пещ.
— Невероятно — простена Харшо. Двамата с Мал се спогледахме. Щеше да е същински късмет, ако не опиташе да се хвърли долу.
Зоя стовари багажа си на земята и се тръшна върху него.
— Продължавайте да зяпате проклетата гледка. На мен ми трябват само топло легло и чаша вино.
Толя свъси вежди.
— Това е свято място.
— Чудесно — отвърна кисело тя. — Тогава гледай да ми измолиш и чифт сухи чорапи.
Глава 14
На зазоряване следващата сутрин, докато другите гасяха огъня и нагъваха сухар, аз навлякох балтона и тръгнах обратно по пътеката да погледна пак водопада. Над долината се стелеше гъста мъгла. От това място костите под водопада наистина изглеждаха като мъртви клони. Никакви призраци. Никакви огньове. Приличаше по-скоро на място за отдих.