Тъкмо събирахме покритите с пепел палатки, когато го чухме: писък — висок и пронизителен, ехтящ в кристалното утро. Замръзнахме на място, ослушвайки се дали пак ще се повтори.
— Може да е бил ястреб — обади се Толя.
Мал обаче нищо не каза. Само преметна пушката през рамо и се спусна стремглаво между дърветата. Наложи се да тичаме подире му, за да го настигнем.
Изкачването по противоположния на водопада склон ни отне почти цял ден. Скалата беше стръмна и непристъпна и макар краката ми да бяха заякнали от дългите преходи, пак взеха да треперят. Мускулите на гърба ми пламнаха от болка под тежкия товар и въпреки мразовития въздух по челото ми изби пот.
— Хванем ли това нещо — изпъхтя по едно време Зоя, — направо ще го сготвя на яхния.
Но аз усещах тръпката, която минаваше през всички нас; предчувствието, че сме вече близо, ни караше да се пришпорваме един друг да катерим по-бързо. На някои места склонът ставаше почти отвесен. Принудени бяхме да пълзим, вкопчвайки се в корените на хилави дървета, и да търсим пукнатини в камъка, за да пъхнем пръсти в тях. По едно време Толя извади железни клинове и взе да ги зачуква в скалата, а ние стъпвахме по тях, изтласквайки се нагоре.
Най-сетне късно следобед с усилие се прехвърлихме през нащърбения скален ръб и се озовахме върху платото — равно каменно поле, покрито с мъх, хлъзгаво от влагата и разцепено от разпенените води на река.
На север, отвъд водопада, видяхме пътя, по който бяхме дошли: далечния хребет, ограждащ долината; сивото поле, водещо към Пепелната гора; извивките на древното шосе, а отвъд тях — буреносните облаци, връхлитащи обраслите с трева хълмове на подножието. Защото това е било само подножието, чак сега пролича ясно. Погледнехме ли на юг, за първи път виждахме истинската планина — необятния Сикурзой, подхранващ водите на Чера Хуо, нахлупил бял снежен калпак.
— Това просто няма край — уморено рече Харшо.
Тръгнахме към склона, по който се спускаше водопадът. Щеше да е трудно да минем през буйната вода, пък и не бях сигурна, че си струва. И без това виждахме другия край, където скалата просто свършваше. Там нямаше нищо. Платото се оказа съвършено и обезсърчаващо пусто.
Надигна се вятър, заплете косата ми и ме покри с фин воден прах, който взе да боцка по бузите ми. Погледнах на юг към бялата планина. Есента вече царуваше там, а зимата беше на път. Отсъствахме повече от седмица. Ами ако бе станало нещо с онези, които ни чакаха в Два Столба?
— Е — ядно рече Зоя, — къде е?
Мал отиде до самия ръб на водопада и погледна към долината.
— Нали разправяха, че си най-умелият следотърсач в цяла Равка — продължаваше тя. — Та, къде отиваме сега?
Мал прокара длан по тила си.
— Спускаме се по склоновете на планината и започваме да изкачваме следващата. Така стават тия работи, Зоя.
— И така още колко? — заядливо попита тя. — Не може да продължава безкрайно.
— Зоя — предупредително се обади Толя.
— И откъде ще разберем дали това чудо изобщо съществува?!
— А ти какво очакваше да намерим? — на свой ред попита Толя. — Гнездо ли?!
— Че защо не? Гнездо, перушина, димяща купчина курешки. Все нещо. Каквото и да е.
Само Зоя говореше, но аз усещах умора и разочарование и у другите. Толя щеше да продължава да върви, докато не рухне. Не бях сигурна обаче дали Харшо и Зоя ще издържат още дълго.
— Тук е прекалено влажно, за да лагеруваме — казах. После посочих към гората отвъд платото, където дърветата бяха успокоително обикновени с обагрените си в червено и златно листа. — Вървете нататък, докато не откриете сухо място. Накладете огън. След вечеря ще решим какво да правим занапред. Може би е време да се разделим.
— Не може да продължиш навътре в Шу Хан без охрана — възпротиви се Толя.
Харшо мълчеше, само притискаше Онкет към себе си и избягваше погледа ми.
— Не е нужно да го решаваме точно сега. Просто вървете и направете бивак.
После предпазливо приближих ръба на платото до Мал. Височината беше главозамайваща, затова откъснах очи от зовящата бездна и зареях поглед в далечината. Имах чувството, че ако се напрегна, мога да видя опърлената поляна, където прогонихме крадците; нищо чудно обаче да беше само плод на въображението ми.