— Съжалявам — проговори най-накрая Мал.
— Няма нужда да се извиняваш. Доколкото е известно, няма никаква жар-птица.
— Ти обаче не го вярваш.
— Не, но сигурно не ни е писано да я открием.
— И това не го вярваш. — Той въздъхна. — Дотук беше добрият войник.
Трепнах.
— Не трябваше да го казвам.
— Ти веднъж натика гъши курешки в обувките ми, Алина. Така че съм свикнал да търпя лошото ти настроение. — Той ми хвърли бегъл поглед. — Всички си даваме сметка що за бреме тежи на плещите ти — продължи. — Не си длъжна да го носиш сама.
Поклатих глава.
— Ти не разбираш. Не би могъл.
— Може и така да е. Но съм виждал същото да става и с войници от моя полк. Ти трупаш гняв и тъга. Накрая обаче те ще прелеят. И ще те удавят.
Той ми каза същото и край медния рудник, когато ме посъветва да позволя на останалите да споделят моята скръб. Аз също имах нужда от това, макар да не го признавах — да бъда с някого, да не съм сама. Той, разбира се, беше прав. Наистина сякаш се давех, а страхът ме поглъщаше като ледено море.
— Не е толкова лесно — отвърнах. — Аз не съм като тях. На никого не приличам. — Поколебах се. — Освен на него — добавих след малко.
— Нямаш нищо общо с Тъмнейший.
— Напротив, дори ти да отказваш да го видиш.
Мал повдигна вежда.
— Сигурно защото е могъщ, опасен и вечен, а? — Печално се засмя. — Я ми кажи нещо. Дали Тъмнейший ще прости някога на Женя? Или пък на Толя и Тамар? Ами на мен?
— При нас е по-различно — казах. — Трудно се доверяваме.
— Имам новина за теб, Алина: това важи за всички.
— Ти не…
— Да, ясно. Аз не разбирам. Само знам, че няма живот без болка, независимо къс ли е той, или дълъг. Хората те предават. От това те боли и ти на свой ред причиняваш болка. Но какво стори Тъмнейший на Женя? Ами на Багра? И какво се опита да причини на теб с този нашийник? Това е признак на слабост. Този мъж го е страх. — Той зарея поглед над долината. — Сигурно никога няма да проумея какво е да живееш със сила като твоята, но знам, че си нещо повече от него. Те също го знаят — завърши той и кимна в посоката, накъдето бяха тръгнали другите. — Ето защо сме тук и се бием редом с теб. Ето защо Зоя и Харшо ще скимтят цяла нощ, но утре пак ще са тук.
— Така ли мислиш?
Той кимна.
— Ще хапнем, ще си отдъхнем, пък да видим какво има да става после.
Въздъхнах.
— Продължавай в същия дух.
Той постави ръка върху рамото ми.
— Продължавай напред, а спънеш ли се, намери сили пак да се вдигнеш. Не успееш ли, остави ние да те носим. Позволи ми аз да те нося. — Той отпусна ръка. — Не се заседявай тук прекалено дълго — каза, после се обърна и закрачи през платото.
„Няма да те предам отново.“
Нощта преди двамата с Мал за първи път да влезем в Долината, той ми обеща, че ще оцелеем. „Ние ще сме добре — каза ми. — Винаги ще е така.“ А през цялата следваща година бяхме изтезавани и тероризирани, пречупвани и отново лекувани телом и духом. Сигурно никога вече нямаше да се почувстваме наистина добре, но тогава имах нужда от тази лъжа, както беше и сега. Това ни помагаше да удържим, да продължим да се сражаваме още един ден. Така я карахме цял живот.
Залезът настъпваше. Стоях до самия водопад, заслушана в грохота на водата. Когато слънцето се гмурна в него, водопадът сякаш беше обхванат от пламъци. Видях отново как вировете в долината стават златни. Надвесих се над ръба, за да зърна купчината кости долу. Каквото и създание да преследваше Мал, то беше наистина голямо. Взрях се в мъглата, която се вдигаше над скалите в основата на водопада. Начинът, по който се въздигаше и променяше формата си, я правеше да изглежда жива, сякаш…
Нещо рязко ме връхлетя. Политнах назад и темето ми се удари с тъп разтърсващ удар в земята. Крясък проряза тишината.
Затърсих с поглед в небето. Огромен крилат силует се рееше над мен във все по-широка дъга.
— Мал! — извиках. Оставила бях пътническата торба в другия край на платото заедно с пушката и лъка. Хвърлих се към тях и жар-птица се спусна право към мен.
Тя също беше бяла като елена и морския бич, а огромните й криле имаха златист оттенък. Мощната въздушна струя от техния замах ме блъсна назад. Когато отвори масивния си клюн, крясъкът й отекна из цялата долина. Толкова голяма беше, че с лекота би откъснала ръката ми само с един удар на клюна, а защо не и главата. Ноктите й блестяха дълги и остри.