Вдигнах ръце за удара Сеч, но влажният мъх ме подведе. Подхлъзнах се и усетих как се търкалям към ръба на платото първо през хълбок, после с главата напред, блъскайки се в мокрите скали. „Костите — помислих си. — О, вси светии, костите в дъното на водопада.“ Ето как убиваше значи.
Вкопчих се отчаяно в един хлъзгав камък за опора, а в следващия миг вече пропадах.
Викът ми замръзна на устните, защото ръката ми едва не беше изтръгната от ставата. Мал ме държеше малко под лакътя, провесен през ръба на скалата. Жар-птица кръжеше над него в сгъстяващия се здрач.
— Държа те! — викна той, но пръстите му се плъзгаха по влажната кожа.
Краката ми висяха над зейналата пропаст, а сърцето щеше да изскочи от гърдите ми.
— Мал… — пророних отчаяно.
Той се надвеси още по-напред. Сега вече и двамата щяхме да паднем.
— Държа те — повтори с трескави сини очи. Пръстите му се сключиха около китката ми.
Тръпката порази и двама ни едновременно — същият разтърсващ спазъм, който почувствахме онази нощ в горичката край купалото. Той се сепна. Този път обаче нямахме друг избор, освен да се държим здраво един за друг. Очите ни се срещнаха и силата заструи помежду ни ослепителна и неотменима. Имах чувството, че пред мен се разтварят широко някакви двери, и единственото ми желание бе да мина през тях; знаех, че сегашното усещане за абсолютно сияйно възвисяване беше нищо в сравнение с онова, което ме чака оттатък. Изгубих представа къде съм, забравих всичко друго, освен призоваващия устрем да прекрача този праг, да придобия тази сила.
Но заедно с тази жажда дойде и ужасяващото просветление. „Не — помислих отчаяно. — Не и това.“
Но вече беше твърде късно. Знаех го.
Мал стисна зъби. Усетих как хватката му става още по-яка и сякаш смазва костите ми. Притокът на сила стана почти непоносим — глух вой, който изпълни главата ми. Сърцето ми думкаше така силно, че можеше и да не издържи. Непременно трябваше да мина през тези двери.
После като по чудо Мал взе да ме дърпа нагоре сантиметър по сантиметър. Драсках по скалата с другата ръка, търсейки ръба, и най-накрая го стигнах. Мал ме хвана и за двете ръце и аз най-накрая се прехвърлих отгоре в безопасност.
Щом пусна китките ми, разтърсващият приток на сила секна. Пролазихме по-далеч от ръба с треперещи мускули, едва поемайки си дъх.
Екливият крясък отново отекна. Жар-птица се стрелна към нас. Надигнахме се на колене. Мал нямаше време да измъкне лъка и се хвърли пред мен с разперени ръце. Жар-птица изпищя и връхлетя отгоре му с извити нокти.
Но сблъсък така и не последва. Жар-птица увисна във въздуха пред нас — острите й нокти само на сантиметри от гърдите на Мал. Крилете замахнаха веднъж, втори път, тласкайки ни назад с мощна струя. Времето сякаш забави ход. Виждах нашите отражения в огромните й златисти очи. Клюнът беше остър като бръснач, а перата сякаш излъчваха своя собствена светлина. Въпреки ужаса почувствах благоговение. Жар-птица — това беше Равка. И редно беше да коленичим пред нея.
Тя отново нададе пронизителен писък, после се изви, плесна с криле и политна в сгъстяващия се здрач.
Свлякохме се на земята, едва поемайки си дъх.
— Защо тя спря? — задъхах се.
Проточи се дълъг миг тишина. После Мал проговори:
— Ние вече не преследваме нея — каза.
Той знаеше. Също като мен. Той знаеше.
— Трябва да се махнем оттук — продължи. — Може всеки момент да се върне.
Като в просъница видях как другите тичат към нас по хлъзгавата скала, докато едва-едва се изправяхме. Явно бяха чули писъците.
— Това е тя! — развика се Зоя, сочейки към изчезващия силует. После вдигна ръце, опитвайки да я върне обратно със силен насрещен вихър.
— Зоя, спри! — каза Мал. — Нека си върви.
— Защо? Какво стана? Защо не я убихте?
— Не тя е муската.
— Откъде сте сигурни?
Никой от двамата не отговори.
— Какво става тук?! — кресна Зоя.
— Мал е — отроних най-накрая.
— Мал е какво? — обади се Харшо.
— Мал е третата муска. — Думите излязоха от гърлото ми като хрип, но въпреки това толкова твърди, така уверени и въздействащи, както не бях очаквала.
— Какви ги говориш?! — Юмруците на Зоя се свиха, по бузите й избиха трескави петна.