— Но еленът и морският бич… те бяха древни създания — обади се Зоя.
— Морозов неслучайно ги е избрал. Това са свещени същества: редки, непокорни. Но детето му е било обикновено момиче отказатся.
Затова ли Тъмнейший и Багра така лесно я бяха пренебрегнали? Решили са, че е загинала в онзи ден, но явно възкресяването й е дало сила — нейният крехък живот на смъртен, подвластен на законите в този свят, е бил подменен с нещо друго. Но дали в мига, когато Морозов е вдъхвал на дъщеря си втори живот, отказан й според законите на мирозданието, е съзнавал, че това става благодарение на нечестивост?
— Тя е оцеляла след скока в реката — казах. — Морозов я е отвел към малките поселища на юг. — „За да живее и умре в сянката на арката, която един ден щеше да даде името на Два Столба.“
Погледнах към Мал.
— Явно тя е предала силата на своите наследници, вграждайки я в костите им. — От устата ми се изтръгна горчив смях. — А аз си въобразявах, че съм една от тях. Така отчаяно исках да повярвам във великия промисъл на всичко това, че то просто… не се случи. Въобразявах си, че съм клонка от родословното дърво на Морозов. Но това се оказа ти, Мал. През цялото време си бил ти.
Мал ме наблюдаваше през огнените езици. От самото начало не беше проронил и дума, нито опита от храната. Само Толя и Онкет не бяха загубили апетита си.
И сега мълчеше. Просто стана от мястото си и дойде при мен. Протегна ръка. За миг се поколебах, почти изплашена да го докосна, после положих длан в неговата и се оставих да ме вдигне на крака. Отведе ме мълчаливо до една от палатките.
Чух зад гърба си гласа на Зоя:
— О, светии, трябва ли сега цяла нощ да търпя хъркането на Толя?! — простена тя.
— Ти също хъркаш — обади се Харшо. — И хъркането ти изобщо не звучи по женски.
— Аз не…
Гласовете им постепенно заглъхнаха, когато приведени влязохме в сумрака на палатката. Играта на огъня проникваше през платнените стени и караше сенките да танцуват. Без да промълвим и дума, двамата легнахме върху кожите. Мал се сгуши до мен, гърдите му се притиснаха в гърба ми, ръцете му плътно ме обгърнаха в здрав обръч и топлият му дъх докосна тила ми. Само така можех да заспя край езерото на Тривка, в търбуха на кораба, който ни отвеждаше към Новий Зем, или на тесния нар в порутената странноприемница в Кофтан.
Дланта му се плъзна по ръката ми. Пръстите нежно обгърнаха голата ми китка, докосвайки, изследвайки. Когато се сключиха, внезапната тръпка отново ни разтърси — дори при този кратък досег енергията на силата беше почти непоносима.
Гърлото ми се сви — толкова клета и объркана се чувствах, но в същото време и подвластна на срамния непоносим копнеж. Твърде жестоко и безмилостно бе да искам това от него. „Не е честно.“ Глупави думи, детски. Безсмислени.
— Ще намерим друг начин — прошепнах.
Пръстите на Мал охлабиха хватката си, но той не пусна китката ми, докато ме притегляше към себе си. Почувствах се така, както винаги съм се чувствала в прегръдката му: цялостна и завършена, сякаш съм у дома. Но сега се съмнявах дори в това. Дали чувството бе истинско, или резултат от съдбовните процеси, задвижени от Морозов преди стотици години?
Мал отметна косата от врата ми. Положи едничка кратка целувка върху кожата над нашийника.
— Не, Алина — прошепна. — Няма.
Обратният път до Два Столба ни се видя по-кратък. Гледахме да не напускаме високите части и да вървим все по тесните хребети на хълмовете, докато разстоянието и времето се топяха под стъпките ни. Придвижвахме се по-бързо, защото маршрутът вече ни беше познат, пък и Мал не дебнеше за жар-птица, но на мен все ми се струваше, че времето ни притиска. Ужасявах се от мисълта какво ни чака в долината; страхувах се от решенията, които трябва да взема, от обясненията, които трябва да дам.
Напредвахме в почти безмълвна тишина, нарушавана от време на време само от Харшо, който си тананикаше под нос или шушнеше нещо на Онкет; останалите бяхме потънали в собствените си мисли. След нашата първа нощ Мал се държеше настрана от мен. Аз също го избягвах. Дори не знаех какво да му кажа. Неговото излъчване сега беше различно — същото хладнокръвие, но вече имах зловещото усещане, че сякаш попива света около себе си, опитва се да го запечата в паметта си. Ту подлагаше лице на слънцето със затворени очи, ту откъсваше стръкче невен и го поднасяше към носа си. Ловуваше всяка нощ, стига да имахме прикритие, за да запалим огън. Показваше ни къде са лястовичите гнезда и къде расте див здравец; ловеше полски мишки за Онкет, която явно беше твърде разглезена, за да ловува сама.