— Виждаш ми се забележително весел за обречен човек — отбеляза Зоя.
— Той не е обречен — срязах я.
Мал извади стрела, опъна тетивата и я пусна. Тя звънна към иначе безоблачното и пусто небе, но миг по-късно дочухме далечен грак и нещо падна на земята на около два километра пред нас. Мал отново преметна лъка през рамо.
— Всички, рано или късно, умираме — каза, втурвайки се да открие плячката. — Но не всеки има кауза, за която да загине — провикна се през рамо.
— На философстване ли го ударихме? — обади се Харшо. — Или това са стихове от някоя песен?
После пак взе да си тананика, а аз се завтекох да настигна Мал.
— Недей да говориш така — казах, щом се изравних с него.
— Добре.
— И недей да мислиш така.
Той съвсем чистосърдечно ми се ухили.
— Мал, моля те — промълвих отчаяно, без да съм сигурна за какво точно го моля. Вкопчих се в ръката му. Той се обърна към мен и аз изобщо не се замислих. Надигнах се на пръсти и го целунах. Трябваше му само частица от секундата, за да реагира — пусна лъка на земята и отвърна на целувката ми, обвивайки плътно ръце около кръста ми, а гърдите му се притиснаха в моите.
— Алина… — започна.
Сграбчих реверите на балтона му и сълзите напълниха очите ми.
— Само не ми казвай, че за всичко това си има причина — възкликнах яростно. — Или че всичко ще бъде наред. Не ми разправяй, че си готов да умреш.
Нагазили бяхме висока трева, вятърът пееше в близките тръстики. Той прикова очи в мен, синият му поглед стана твърд.
— Нищо няма да бъде наред. — Отметна кичур от бузата ми и взе лицето ми в грубите си шепи. — Нищо от това не се случва, защото за него си има причина. — Едва докосна с устни моите. — И нека светиите да са ми на помощ, Алина, но аз искам да живея вечно.
После пак ме целуна, но този път целувката не беше кратка — целува ме, докато бузите ми пламнаха, а сърцето ми запрепуска; целува ме, докато вече едва помнех името си, какво остава за имената на другите; целува ме, докато не чухме Харшо да пее, Толя да мърмори, а Зоя весело да се заканва, че ще избие всички ни.
Тази нощ спах в прегръдките на Мал под звездите, увита в кожи. Шепнехме си в тъмното и крадешком се целувахме, защото другите лежаха само на няколко крачки от нас. Част от мен копнееше разбойниците на Шу пак да изникнат изневиделица, някой от тях да прониже с куршум сърцата и на двама ни и да ни остави тук завинаги: две тела, които ще се превърнат на пепел и ще потънат в забвение. Също така ми минаваше през ум просто да си тръгнем, зарязвайки останалите, изоставяйки Равка, както веднъж вече бяхме правили; да превалим планината и да се доберем до крайбрежието.
Ето такива неща си мислех. Но въпреки това останах както на следващата сутрин, така и на по-следващата, ядях сухи бисквити и пиех горчив чай. Скоро планините останаха зад гърба ни и ние предприехме последното спускане към Два Столба. Завръщахме се много по-рано, отколкото очаквахме — тъкмо навреме, за да стигнем до „Водния бик“ и да се срещнем с подкреплението, което Аппарат трябва да е изпратил в Карйева. При вида на двете скални вретена край руините ми се прищя да ги срина със земята, с удара Сеч да довърша онова, което времето и природните стихии не бяха успели да направят, и да ги превърна в купчина ситни камъчета.
Отне ни известно време, докато открием странноприемницата, в която Тамар и останалите бяха намерили подслон. Постройката беше двуетажна, боядисана в синьо; по чардака пееха молитвени звънчета, а острият покрив беше изписан с текстове на шуански, които блещукаха със златната си боя.
Заварихме Тамар и Надя да седят на ниска масичка в една от общите стаи; Адрик също беше с тях, празният ръкав на палтото му беше грижливо закрепен с топлийки, а някаква книга непохватно се крепеше върху коленете му. Щом ни видяха, и тримата скочиха на крака.
Толя мечешки притисна в обятията сестра си, а Зоя неохотно размени прегръдки с Надя и Адрик. После Тамар на свой ред ме прегърна здравата, докато през това време Онкет се метна от рамото на Харшо върху масата, за да омете останките от яденето им.