Выбрать главу

ГЛАВА 9

УМНОЖЕНИЕ ПО НУЛА

Дори да приемеш, че непрестанно се ражда, умира и пак се ражда, дори тогава, о, Мощноръки, за какво на света тъгуваш?

Смъртта за роденото е неизбежна, както за мъртвото е неизбежно новото раждане — и не бива за неизбежното да се тъгува.

Съществата са непроявени

отначало, а после се раждат

и след смъртта си отново стават

непроявени. Защо да плачем?

Бог Кришна към Арджуна преди битката на Курукшетра6

Данло се плъзгаше без план или цел на изток сред сградите на „Боря“. Точно под Хълма на скърбите, където равните замръзнали земи на Академията отстъпват пред ледопадите и подножията на планината, той стигна до малка горичка, известна с красотата си. Наричаха я „Шиховата горичка“, сто и дванайсет добре поддържани шихови дървета, внесени от Урадет. Данло седна на една каменна пейка под сребърните дървета, засвири на шакухачито и затърси следи от Ахира в дълбокото зимно небе.

„Аз съм онова, което не трябва да се ражда“ — помисли си той.

Малко по-късно по единствената плъзга в горичката се разнесе тракане на кънки. Данло вдигна поглед и видя, че към пейката се приближава Хануман.

— Последвах те — задъхано каза приятелят му. — Но си ужасно бърз и те изпуснах. И после чух, че свириш. Звукът се носи сред дърветата, нали знаеш.

— Да, зная — отвърна Данло. После попита: — Вярно ли е… онова, което каза Педар? Наистина ли Катарин и Малъри Рингес са брат и сестра?

Хануман отпусна върха на обувката си на пейката. От вятъра и бързането обикновено бледата му кожа беше станала аленочервена. Той кимна.

— Всички го знаят.

— Тогава аз съм мерзост.

— О, Данло.

— Аз съм онова, което не трябва да се събужда за живот — каза Данло.

Той дълго гледа към мрачните дълбини на гората. Шиховите дървета наистина бяха уникални, наистина прекрасни. За разлика от коничната симетрия и заострените корони на каменните дървета или дърветата ю, клоните на всеки ших излизаха от дънера без очевидна система и се разделяха на хиляди вейки. На края на всяка от тях искряха листа, покрити със сребристи жилки, десетки хиляди сребристозелени листа, устремени към слънцето високо над земята.

— Защо? — попита Данло. — Защо Рингес е легнал със собствената си сестра?

Хануман сви рамене и отвърна:

— Не зная.

„Шайда ет шайда“ — каза Данло. И си помисли: „Шайда е мъжът да докосва сестра си под кожите на нощта.“

— Данло, добре ли…

— Не! — внезапно извика Данло, изправи се на кънките си и заудря флейтата в бедрото си при всяка от четирите ужасни думи, които с мъка произнесе: — Аз… също… съм… шайда!

— Данло, не можеш…

— Не, не, не, не!

Без да мисли за ахимса, Данло протегна ръка към най-ниския клон на дървото над пейката и откъсна едно от листата. После стисна юмрук и го смачка. Между пръстите му потече топъл като кръв сребрист сок. Заболя го от гледката на толкова лекомислено пролятата жизнена кръв на дървото и той затвори очи, за да заплаче за мъртвото листо.

— Данло, Данло — чу гласа на Хануман и изведнъж усети студените пръсти на приятеля си да докосват челото му. Отвори очи и Хануман рязко отдръпна ръката си. Очевидно се срамуваше от проявата си на нежност. (Всъщност правеше такъв жест за първи път от петгодишна възраст, когато майка му беше казала, че е прекалено голям, за да докосва други хора в знак на приятелство.) Данло и Хануман впиха поглед един в друг в безмълвно разбиране и единственият звук в шиховата горичка бе шепотът на вятъра сред дърветата. И после Хануман цитира „Пътуването на човека“:

— „Обичам всички онези, които са като тежки капки дъжд, падащи една по една от надвисналия над хората тъмен облак: те възвестяват наближаването на светкавица и като вестители, трябва да страдат и да загинат.“

— Аз съм вестител на смъртта — каза Данло.

— Какво означава това?

— Аз съм шайда и затова деваките бяха настигнати от шайда смърт.

Данло пак седна на пейката. Въпреки дебелата кожа на панталоните му, студенината на камъка го смрази. И той призна на Хануман тайната, която никога не беше и помислял да каже на някого: как цялото племе на деваките бе загинало от загадъчна шайда треска.

вернуться

6

Бхагавадгита, II, 26–28, прев. В. Левчев и Й. Пейчинова. — Б.пр.