„Шайда е пътят на мъжа, който убива други мъже“ — помисли си Данло.
Веднъж, в нощ на отчаяние много подобна на тази, той лежеше в очакване на шляпането на обувките на Педар по стълбите и си представяше как висшият послушник се подхлъзва и пада като камък в черния леден океан. Бе желал неговата смърт. Това беше най-старият и най-основен принцип: песните, които човек пее в сърцето си, съответстват и оказват въздействие върху по-големия външен свят. Данло бе нарушил ахимса един-единствен път и беше навредил на Педар в мислите си. А сега момчето бе мъртво.
„Шайда е плачът на мъжа, който е загубил душата си.“
Той дълго и беззвучно плака в мрака. Радваше се, че Хануман спи и не може да види потрепването на завивките. Хануман спеше и тази нощ повече нямаше да има споделяне на страдание. Но някъде към зазоряване Хануман засънува стария си кошмар и завика:
— Не, не, татко, моля те, не!
— Хану, Хану — прошепна Данло, после стана, наведе се над потното сгърчено лице и притисна с ръка устата му. — Шантих, тихо, ще събудиш другите.
Помисли си, че Хануман също страда от смъртта на Педар. Стоеше бос в тъмната ветровита стая и гледаше приятеля си. Вслушваше се във вятъра, който виеше навън и разтракваше прозорците. Дрънченето почти заглушаваше сподавените викове на Хануман. Той го докосна по челото, усети топлината на кожата му, почувства и паренето на собственото си наранено чело. И тогава, дълбоко в себе си, Данло разбра истината. Хануман не страдаше за Педар, а за него. Анашайда, извратената обич и състрадание — това крещеше дълбоката същност на Данло.
— Шшт! — тихо каза той, притисна с длан устните на приятеля си и прошепна: — Шантих, братко мой, заспивай.
ГЛАВА 10
БИБЛИОТЕКАТА
Какво друго е езикът освен огледало на естествения свят, което ни позволява да определяме, обсъждаме и разбираме събитията и връзките на елементите на света? Ако математиката се разглежда като усъвършенстване на естествените езици — кристализиране на метафорите, концепциите и връзките на езика в символна система с голяма логическа точност — какво друго е тя освен прогресивно излъскване на това огледало? Бих искал да се занимая с процеса и целта на това излъскване. Смятам, че трябва да усвоим безкрайните тънкости и най-дълбоката логика на езика. Смятам, че трябва да станем истински говорители на Думата. Когато се научим да говорим за всички възможни връзки между нещата, можем да разширим метафорите на езика в неограничен брой нови връзки и форми. Едва тогава ще сме в състояние да създадем нова математика. Едва тогава ще създадем съвършено огледало в думите си и така ще сътворим за цялата природа граматика, която наистина ще е универсална.
Според каноните на Ордена трупът на Педар Сади Санат трябваше да се погребе в леден гроб при другите починали послушници в централното гробище на „Боря“. Но Педар имаше близки, които живееха в порутените райони на Квартала на далечниците, и тези близки — баща му, майка му, неговите чичовци, братовчеди и племенници — бяха хариджани. Те отнесоха тялото, за да го погребат с една от варварските си тайни церемонии. Освен това подадоха официална молба, настояваща за по-сериозно разследване на смъртта му. Като хариджани, разбира се, те нямаха право да искат нищо. Но представляваха опасност, от която всички се страхуваха: хариджаните имаха навик да се бунтуват и да се самоосакатяват, когато не им обръщаха внимание или се отнасяха несправедливо с тях. От време на време в период на криза на обществени места като Големия кръг пред „Хофгартен“ хариджаните поливаха робите си със свещеното си масло сиху и се запалваха. Правеха го, за да заплашват и посрамват господарите на Ордена, за да им се дадат определени привилегии. Затова тази секта бе презирана като измета на човечеството: бедни, отритнати хора, пристигнали в Никогея в търсене на лесни наркотични сатори7 или симулираните действителности на компютърните пространства. По ирония на съдбата Бардо Справедливия, който се отнасяше към повечето хора като към по-нисши от него в обществено, морално и интелектуално отношение, винаги беше изпитвал към хариджаните странно съчувствие. Прекалена, прекалена ирония, както би казал Бардо, защото семейството на Педар обвиняваше тъкмо него, че е допуснал смъртта на момчето. И тъй като заявлението на хариджаните го обвиняваше в неизпълнение на служебните му задължения, той бе зает да защитава действията (или бездействието) си в колегията на господарите, където се обсъждаше „хариджанският проблем“. Беше много зает, прекалено зает, за да се срещне с Данло през студените объркани дни, последвали трагедията в Дома на опасностите.