В началото, в момента на творението, когато енергиите на вечността избухнали напред във времето, цялата вселена се съдържала в една-единствена точка. Вселената била безкрайно гореща, безкрайно компактна и изпълнена с безкрайни възможности.
Внезапно в главата на Данло се появи светлина. Или по-скоро възприятие за светлина: формите и тъканите на искрящи сини, златни и червени образи, които са известни като светлина. Когато се разбуди и докосна мислите му, напътстващият компютър — вибриращите неврологици, които го заобикаляха — сканира мозъка му за химически и електрически процеси или, както се изразяват акашиците, започна да „чете“ ума му. И после директно възбуди хоризонталните биполярни и анакринни клетки в ретините на широко отворените му очи. Тези клетки започнаха да обработват информацията, образите и символите, които изтичаха от компютъра. После започнаха да пламтят други клетки, ганглиите, чиито много дълги аксони образуваха оптичния нерв, водещ към мозъка му.
„Аз съм окото, с което вселената се вижда сама и познава собствената си божественост“ — изведнъж си спомни да казва Хануман, също както си спомняше, че клетките на ретината са най-ефикасните и най-високо развити от всички неврони. Ретината наистина е продължение на мозъка, която му позволява да премине през тъканите и костта, за да достигне до света на светлината. Тя е виждащата част на окото, неговата знаеща част. Без кодирането на светлината в точно разчетен, вариращ волтаж, виждането не би било възможно.
Има много начини на мислене за еволюцията на вселената. Повечето от есхатолозите на Ордена преподават комбинация от силния антропичен принцип на Старата наука и теорията на Кибернетичните религии. Вселената се разглежда като Бог, развиващо се същество, което се опитва да създаде нова информация и да довърши самоорганизацията си. Исторически това е известно като „социнианска8 вселена“, вселена, която се опитва да се събуди и да види сама себе си, за да постигне съвършенство.
Без очи — или без фотоклетките и мрежата от неврони, свързваща задната част на очите — не би било възможно да възприемаме и интерпретираме светлината на вселената. И все пак Данло знаеше, че има и други начини на виждане. Говореше се, че пилотите можели да се включват в корабния компютър, даже да са слепи като провидци. Докато плуваше в топлата вода и гледаше кибернетичното пространство на напътстващия компютър, той не можеше да не се чуди какви ужаси трябва да понесе, ако някога стане пилот. Някой ден, мислеше си Данло, щеше да се затвори в кабината на собствения си светлинен кораб и усещането щеше да е почти същото като в резервоара със солена вода. Само че корабният компютър щеше да праща образи директно във визуалната му кора, директно в невроните в задната част на мозъка. „Виждането е акт на волята, постигнат от мозъка“ — спомни си той. Как ли щеше да е да вижда прекрасните звезди като пилотите, носещи се направо в информационните потоци на корабния компютър?
— За да го разбереш, ще трябва да почакаш, докато станеш пилот — му беше казал майстор Джонат преди няколко дни. — Цялостният интерфейс между компютър и мозък е прекалено сложен, за да бъде изпълнен правилно от послушник. А и не е безопасно.
Докато навлизаше в най-понятното от всички кибернетични пространства — в онази вселена от познание, която сетиците наричат „шихово пространство“ — Данло се чудеше как може да има по-цялостен интерфейс. Напътстващият компютър разчиташе потока на хаотичните му въпросителни мисли и му пращаше образи, звуци и други усещания. Компютърът докосваше оптичния му нерв, както и слуховия му нерв, водещ от вътрешното ухо до мозъка. Докосваше също нервите на носа, устата, гърлото и сърцето му, всички нерви в тялото. По този начин Данло виждаше от ярката светлина на творението да се образуват и сливат първите галактики; кожата му изгаряха гама–, бета– и другите лъчи на стотици милиарди звезди; усещаше горещите морета от лава на Старата Земя, които се надигаха, втвърдяваха и после внезапно се напукваха, само за да продължат да се топят и да се поглъщат сами в себе си, чак докато се образуват огромни континенти и острови от първичен базалт, треперещ под босите му крака; вкусваше солената вода и слушаше безкрайния мрачен рев на първите океани, вечните океани, от които се бяха появили първите живи същества; усещаше мириса на живот: богат аромат на хлорофил и кръв, силен, жизнен и настоятелен; следвайки чудния мирис на живот, който се развиваше, разклоняваше и разпространяваше в черната почва по цялата Стара Земя и по милиони други светове подобни на нея, Данло се опитваше да разбере еволюцията на бактериите и протистите, плесените, растенията, животните и всички извънземни царства на живот. Животът винаги се стремеше към разнообразие и странност, към нови форми на организация. Данло го усещаше навсякъде около и вътре в себе си: той пулсираше, докосваше, опитваше, изяждаше, разделяше се отново и отново; чувстваше се като зелено листо, дишащо студен, сладък въглероден двуокис и растящо нагоре клетка по клетка, за да усети слънцето; чувстваше се като волвокс, куха сфера от клетки, въртящи се като миниатюрен свят във водна капка; чувстваше се като древна калимена, като снежен червей, гърчещ се в корема на птица, и като човек — и внезапно възможностите на еволюцията станаха прекалено много и морето на безкрайните усещания на живота го погълнаха…
8
Социниани — последователи на Фаусто Социни (1539–1604) и неговия чичо Лелио Социни (1525–1562), италиански протестантски теолози и реформатори, отхвърлящи божествената природа на Христос, първородния грях и т.н. — Б.пр.