— Не го оставяй да умре по този начин! — помоли приятеля си Данло. — Нервите на Аулии са скрити… толкова дълбоко.
Омразата го давеше прекалено силно, за да е в състояние да каже нещо повече за анатомията на снежния червей. Искаше му се да обясни на готвачката, че когато изгарят, повечето животни изпитват болка за съвсем кратко време, защото най-чувствителните на топлина нерви са съсредоточени по кожата и бързо загиват. Искаше му се да каже на Хануман и на всички редовни клиенти в ресторанта, че съзнанието на снежния червей е различно от това на другите животни. Съзнанието на снежния червей за студа и топлината — за всичко — беше разпространено във всяка тъкан и клетка на тялото му. Снежният червей бе невероятно чувствителен към топлина. Щеше да мине много време докато умре, гърчейки се на масата, и всеки миг на горене щеше да продължава вечно.
— Убий го веднага — помоли Данло. — Моля те, веднага.
Но готвачката само му се усмихна с тънките си устни и обля целия червей с кехлибарена течност — навярно коняк или друг алкохол, — която засъска и вдигна пара. С помощта на малка ръчна запалка жената запали течността и сега червеят се гърчеше в облак от сини пламъци.
— Кажи й да го убие — рече Данло, яростно се вгледа за миг в очите на Хануман, после отново върна поглед към червея.
— Не мога — отвърна Хануман.
— Кажи й!
— Безсмислено е. След няколко секунди тя ще нареже червея на парчета и всичко ще свърши.
— Няма… да свърши — задъхано каза Данло. — Така не можеш да убиеш червей. Всеки сегмент… има свой собствен живот. Готвачката може да нареже Аулии в чинията ти, но парчетата още ще са живи.
— Тъкмо така се яде това ястие — отвърна Хануман. Гласът му беше абсолютно безизразен и в очите му нямаше нищо друго освен отражението на червей, гърчещ се в сини пламъци.
— Но червеят първо трябва да се убие!
— Сигурен съм, че готвачката не знае как.
— Трябва да се убие! — повтори Данло.
— Тогава може би ти трябва да го убиеш.
— Не мога — каза Данло. — Знаеш, че не мога.
— Да, това ще е ужасна постъпка — рече Хануман. — От състрадание към всички живи неща ти си се заклел никога да не нараняваш нищо, дори умиращ снежен червей.
Известно време, което му се стори цяла вечност, Данло не бе в състояние да помръдне. После отново погледна снежния червей и сърцето му внезапно пламна в огън. Той почти скочи от стола си, наведе се над масата, пъхна ръце в сините пламъци и хвана животното. Колкото можеше по-бързо стисна единия му край между палеца и показалеца си и по алалойски прокара пръсти нагоре-надолу по червея, като силно натискаше и спукваше нервната тръба сегмент по сегмент. Когато свърши, Данло го хвърли пред Хануман и се изправи, разперил обгорените си, мазни ръце.
— Какво ти става! — извика той на Хануман.
А приятелят му просто му се усмихна, погледна червея и отвърна:
— Сега вече разбираш.
И Данло наистина разбираше, и това разбиране беше болка, пламтяща в него по-силно от всяка болка, която бе познавал, Изпитваше дълбока омраза, омраза към Хануман и към удивените клиенти, омраза към самия себе си. Лицето му приличаше на горяща маска от кожа, която го задушаваше и ослепяваше. Той се наведе напред и хвана ръба на масата. Беше направена от плътно черно дърво и злато и тежеше ужасно, но с едно-единствено напрягане на мускулите си Данло я изправи и я преобърна. Тя се стовари на пода. Бокалите, чиниите и вазата с цветя се разбиха и из тъмното помещение се пръснаха парчета порцелан. Без да спира или да се замисля, Данло се хвърли към друга маса, на която готвач пържеше скариди, и прекатури и нея. После намери маса, на която в прозрачна тенджера кипеше омар, и повтори същото, без да чува писъците на клиентите, залети с кипяща вода, без да вижда разярените им лица. Двама готвачи се опитаха да му препречат пътя и да го хванат, но той ги отблъсна и избяга от салона. После грабна кожите си и се втурна навън в снежната буря.
Когато потъна в мрачните, лъкатушещи плъзги на Камбаната, Данло най-после спря и прошепна:
— О, Хану, Хану, защо наруших обета си?
Той погледна към един от огнените глобуси и там, сред прекрасните пъстри пламъци видя да му се усмихва лицето на Хануман. Част от него, неговата дясна страна очакваше Хануман да изтича от ресторанта и да му се извини. Но лявата му половина нашепваше, че това никога няма да стане.
ГЛАВА 22
ОГНЕНАТА ПРОПОВЕД
Тогава Пробудения, останал в Урувела колкото беше пожелал, продължи странстванията си към извора Гайа14, придружен от множество свещеници, хиляда на брой, които преди това били монаси със сплъстени коси. Й там, в Гана, до извора. Пробудения спря с хилядата свещеници.