Отначало този аспект на мокша го объркваше, защото той смяташе, че пътят към здравия разум лежи в разбирането за свързаността на всички неща. Данло познаваше санскритския израз „Тат твам аси“, „това ти си“. В известен смисъл той наистина беше купа с нудълси или по-скоро неговата истинска същност и тази на нудълсите (както и на падащия сняг, на камъка или на птицата с бели пера) бе една и съща. Тъй като смяташе, че тези санскритски думи са чиста мъдрост, Данло отиде да попита Стария отец защо мокша забранява такива изрази.
— Ах, ах — рече Стария отец, — но проблемът не е в мокша, а в естествените човешки езици. О, дори в санскрита. На санскрит има ли дума за „ти“? Да. Дума за „аз“? Наистина има и това е жалко. И така. И така, тъй като имат такива думи, такива отровни концепции, те са принудени парадоксално да лишават от отрова и да разбиват тези концепции. „Тат твам аси“ — дълбока мисъл, нали? „Това ти си.“ Прекрасен, кратък и задълбочен — но излишен начин за изразяване на универсална истина. Има ли по-добър начин? О хо, аз те уча на мокша. Ако научиш този чудесен език, ще научиш истината не само в една безсмъртна мисъл, а във всяко изречение, което казваш.
И така, Данло започна да учи мокша, и скоро откри още една причина, поради която не беше възможно просто да каже „Аз съм пилот“. Очевидно мокша напълно се освобождаваше от обвързаността на местоименията, особено от най-отровното от всички.
— Защо мислиш мокша е изхвърлил тази дума „аз“? — го попита Стария отец един ден. — Какво е това „аз“, че човешките същества толкова са привързани към него? Чисто преувеличение, най-голямата измислица и измама. Можеш ли да го пипнеш или вкусиш? Можеш ли да го определиш или дори да го видиш? „Какво съм аз?“ — пита човекът. О хо, може би е по-добре да попиташ: „Какво не съм?“ Колко често си чувал някой да казва: „Днес не съм на себе си“? Или: „Не исках да кажа това“? Не? Ха, ха, ето че танцувам, танцувам — дали съм движението и гения на целия си организъм, или съм просто усещането и индивидуалността, обитаващи тялото като просяк в скъпа хотелска стая? Дали съм само част от себе си, която е благородна, мила, съзнаваща и силна? Какво похотливо, егоистично и диво нещо опровергава и отхвърля „аз“-а? Кой съм аз? Ах, ах, „Аз съм“, казва човек. Аз съм отчаян, аз съм див, аз не приемам, че съм отчаян и див. Кой не приема тези неща? Аз съм момче, аз съм мъж, аз съм баща, ловец, герой, любовник, страхливец, пилот, асаря и глупак. Какъв „аз“ си ти, Диви Данло? Къде е твоето „аз“, което променя настроението си, което преминава от детство в старост? Има ли в това „аз“ нещо повече от добра памет и склонност да яде онова, което наричаш „лед от носа“? Това не изчезва ли, когато заспиш? Умножава ли се по две по време на сексуално блаженство? Умира ли, когато умреш — или безкрайно се умножава? Как е възможно да разбереш? Така е, да, ти ще се опитваш да се пазиш, за да не загубиш индивидуалността си. „Но как да се пазя?“ — питаш ти. Аха — ако аз пазя себе си, какво е онова „аз“, което пази пазещия? Може ли окото да се види само? Тогава как може това „аз“ да се види само? Обели люспите на лука и само ще откриеш още люспи. Ида да търсиш своето „аз“. Кой ще го търси? Ти ще го търсиш. О хо, Данло, но кой ще търси теб?
Както Данло постепенно разбра, мокша не само се беше справил с местоименията, но и изобщо с групата на съществителните имена. Фравашите мразят съществителните така, както човешките същества болестите. Според Стария отец съществителните имена са като лингвистични хладилници, които замразяват течащата действителност. В резултат от използването на съществителни за обозначаване и ограничаване на всички аспекти на света, символът съвсем лесно може да се сбърка с действителността, която представлява. Това е втората основна философска грешка, която фравашите наричат „малката майя“2. Тази грешка трудно може да се допусне на мокша, защото функцията на съществителните почти изцяло е изместена от глаголите, както и от временното и гъвкаво натрупване на прилагателни. Например прилагателното за звезда може да е „ярка-бяла-постоянна“, докато човек може да мисли за свръхнова като за „сияйна-прекрасна-умираща“. Не съществува правило, конкретизиращо броя на тези прилагателни. Всъщност човек може да образува невероятно дълги и точни (и красиви) концепции чрез умело натрупване на прилагателни едно след друго като наниз мъниста. В описанията си на света поклонниците на мокша са ограничени единствено от силата на възприятието и поетическата си дарба. Твърди се, че веднъж един от първите Стари отци в Никогея само за упражнение измислил десет хиляди думи за често срещащата се снежна ябълка. Но за да говори добре на мокша, човек не се нуждае от фравашкия усет за думите. До началото на зимата, когато улиците се покриха с първите за сезона леки снегове, Данло бе научил този език достатъчно, за да съставя прости изречения като „Чена бокагеладесанга фарас“, което означава нещо като „Сега този абмициозен-умен-див става пилот“. Ако разполагаше с достатъчно време в къщата на Стария отец — и като се имаше предвид феноменалната му памет, — той би могъл да стане по-скоро майстор на мокша, отколкото пилот. Но още докато съчиняваше стихове за животните и забавляваше Стария отец с опитите си да опише алалойското мечтано време, неговата бляскава съдба наближаваше — бързо и неизбежно като светлината на експлодираща звезда.
2
Във ведическата философия — илюзията за реалност на сетивните възприятия и преживявания. — Б.пр.