Бевърли продължи:
— Една вечер в бара, няколко месеца след пристигането ми, някакъв тип ми пробута бележка. На нея пишеше „отзад на лявото ти бедро“. Същата вечер под душа го напипах за първи път — малка бучка, нещо под кожата, макар че не знаех какво да правя с това. Следващата вечер той отново беше в бара. Написа нова бележка, този път върху сметката — „Изрежи го, но го пази, чрез него те следят“.
— Първите три пъти се уплаших. На четвъртия събрах кураж и го направих. Денем винаги държах чипа у мен. Носех го като всички останали. И шантавото беше, че на моменти това ми се струваше почти нормално. Можех да гостувам на някого на вечеря или да ходя на съседско парти и имах чувството, че винаги е било по този начин, а предишният ми живот е сън. Започнах да разбирам как хората могат да приемат живота си в Уейуърд Пайнс.
Нощем, след като смяната ми свършваше, се прибирах у дома, оставях чипа на леглото си, където би трябвало да бъда, и излизах. Всяка нощ тръгвах в различна посока. И винаги попадах в задънени улици. На север, изток и запад са онези високи отвесни скали. Изкачвах се трийсетина метра по тях, но корнизите винаги ставаха все по-тесни и нямаше за какво да се задържа или стигах до място, след което просто не ми стискаше да продължа. В подножието на скалите попаднах на доста скелети — стари счупени кости. Човешки. На хора, които са се опитвали да се изкачат и са падали.
Когато излязох за четвърти път, тръгнах на юг по главния път, по който бях пристигнала в Уейуърд Пайнс. Открих онова, което си открил и ти — че той просто обръща обратно към града, че прави безкраен кръг. Аз обаче продължих на юг през гората. След по-малко от километър стигнах до оградата.
— Ограда ли?
Туптенето в крака му беше станало непоносимо, по-лошо и от болката от разреза на Бевърли. Итън разхлаби тиксото.
— Беше висока шест метра и минаваше през гората в двете посоки, докъдето ми стигаше погледът. Отгоре имаше бодлива тел и бръмчеше, сякаш по нея течеше ток. На всеки петнайсет метра имаше предупредителен надпис. „Върнете се в Уейуърд Пайнс. Отвъд тази точка ще умрете“.
Итън отново уви тиксото около крака си.
Туптенето беше отслабнало и все още го болеше, но болката бе притъпена.
— Намери ли начин да я преодолееш?
— Не. Утрото наближаваше и си помислих, че ще е по-добре да се върна в града. Но когато се обърнах да си вървя, пред мен стоеше човек. Изплаши ме до смърт, когато видях кой е.
— Онзи, който ти е казал за чипа ли?
— Именно. Каза, че ме е следил. Всяка нощ, когато съм излизала.
— Кой беше той? — попита Итън и макар че не можеше да е сигурен на слабата светлина, по лицето на Бевърли като че ли премина сянка.
— Бил.
По тялото на Итън преминаха тръпки, сякаш от слаб ток.
— Каква беше фамилията на Бил? — попита той.
— Евънс.
— Господи.
— Какво?
— Евънс беше мъртвецът в къщата. Онази, към която ме насочи.
— Да. Исках да те накарам да разбереш от самото начало колко опасно е това място.
— Посланието е получено. Евънс беше един от агентите на Сикрет Сървис, които трябваше да издиря в Уейуърд Пайнс.
— Не знаех, че е от Сикрет Сървис. Не ми каза нищо за онова, което наричахме „нашия живот преди“.
— Как умря той?
Бевърли вдигна фенерчето от пода. Светлината му бързо започваше да отслабва.
Изключи го.
Настъпи пълен мрак.
Чуваше се само шепотът на дъжда и нищо повече.
— Случи се в нощта, когато се опитахме да избягаме. Още не разбирам как точно са научили, защото оставихме микрочиповете си в леглата, както го бяхме правили толкова пъти преди. Срещнахме се на уреченото място с екипировка и провизии… но така и не ни се удаде шанс.
Итън долови мъката в гласа й.
— Трябваше да тръгнем в различни посоки — каза тя. — Аз се върнах в къщата си, но него го хванаха. Разкъсаха го на парчета.
— Кой го е разкъсал на парчета?
— Всички.
— Кои вси…
— Целият град, Итън. Аз… от къщата ми го чувах как крещи, но нищо не можех да направя. Накрая разбрах. Осъзнах какво държи всички тук.
Мълчанието се проточи дълго, много дълго.