Убийците бяха професионалисти; разбраха, че времето им е изтекло. Хвърлиха автоматите си, приклекнаха зад една обърната маса и свалиха военните си якета. Отдолу бяха облечени в сиви и жълтокафяви анораци. От джобовете си извадиха рибарски кепета. Като се възползваха от всеобщата паника, те се втурнаха към „Кафе Флориан“. Влетяха през главния вход и единият от тях закрещя:
— Убийци! Убиват всички! За Бога, викайте полиция!
Смит вдигна глава точно навреме, за да види как убийците се шмугват в крещящата тълпа от посетители. После погледна Данко, който лежеше възнак, а гърдите му бяха надупчени. От гърлото му се изтръгна приглушен животински рев. Скочи иззад подиума и с лакти си запробива път. Тълпата го повлече към служебния вход и алеята отзад. Задъхан, Смит бясно се заозърта във всички посоки. Вляво зърна за секунда сиви якета, които изчезваха зад ъгъла.
Убийците много добре познаваха района. Те прекосиха две лъкатушещи алеи и стигнаха до тесен канал, където за каменен кей беше привързана гондола. Единият скочи вътре и грабна веслото, другият отвърза въжето. След секунди се понесоха по канала.
Онзи, който гребеше, спря за момент, за да запали цигара.
— Днешната работа беше доста лесна — каза той на партньора си.
— Наистина, твърде лесна за двайсет хиляди долара — отговори вторият. — Но трябваше да убием и другия. Швейцарският шеф нареди съвсем ясно: мишената и всеки, който осъществи контакт с нея.
— Баста!1 Изпълнихме договора. Ако швейцарският шеф иска…
Думите му бяха прекъснати от възклицанието на гребеца:
— По дяволите!
Вторият стрелец се обърна в посоката, в която сочеше неговият приятел. При вида на приятеля на жертвата, който тичаше по алеята край канала, челюстта му увисна.
— Застреляй тоя кучи син! — изкрещя той.
Гребецът извади големокалибрен пистолет.
— С удоволствие.
Смит видя как гребецът вдига ръка, пистолетът се насочва, а гондолата се олюлява. Осъзна глупостта си — преследваше въоръжени убийци, без да има дори нож. Но образът на Данко караше краката му да тичат сами. Оставаха му по-малко от петдесет метра. Гребецът не можеше да се закрепи неподвижно, за да стреля.
Двадесет фута.
— Томазо…
Гребецът Томазо тайно си пожела партньорът му да млъкне. Виждаше, че обезумелият непознат приближава, но какво значение имаше това? Очевидно не носеше оръжие, иначе досега щеше да го е използвал.
После забеляза нещо друго, което се виждаше между подовите дъски на гондолата: приличаше на батерия с разноцветни жици… такива, каквито самият той често бе използвал.
Викът на Томазо бе прекъснат от експлозия. Огненото кълбо погълна гондолата и я подхвърли на шейсет метра във въздуха. За миг не се виждаше нищо друго освен черен, задушлив пушек. Смит се удари в стената на една стъкларска фабрика. Не видя нищо след експлозията, но усети мириса на горящо дърво и обгорена плът, които заваляха на късове като дъжд от небето.
Всред ужаса и страха, които се възцариха на площада, един мъж остана спокоен. Стоеше скрит зад постамента на един от гранитните лъвове на „Сан Марко“. На пръв поглед приличаше на петдесетгодишен, но вероятно мустаците и козята брадичка го състаряваха. Носеше спортен костюм френска кройка на едри карета, с изкуствено жълто цвете на ревера. Около врата му бе вързана мека вратовръзка. Случайният наблюдател би го сметнал за конте, вероятно пожизнен академик или пенсионер с вкус към старомодния шик.
Само че се движеше прекалено бързо. Ехото от стрелбата на площада едва заглъхна и той се запъти по посока на бягащите стрелци. Трябваше да направи избор: да тръгне след тях и американеца, който ги гонеше, или да отиде при ранения мъж. Изобщо не се поколеба.
— Доторе!2 Направете път! Аз съм лекар!
Треперещите туристи мигновено реагираха на перфектния му италиански. За секунди той коленичи до разкъсаното от куршуми тяло на Юрий Данко. Един поглед беше достатъчен, за да му покаже, че Данко вече не се нуждае от никаква помощ освен, разбира се, от Божията. Въпреки това притисна два пръста до врата му, сякаш търсеше пулс. В същото време другата му ръка бе заета с якето на Данко.
Хората бяха започнали да се изправят, да се оглеждат. И да го забелязват. Неколцина тръгнаха към него. Макар и още да бяха в шок, те все пак можеха да задават въпроси, които той би предпочел да избегне.