— Опитах да се свържа с теб, но не те намерих — отговори той. — Работата…
Мегън кимна мрачно.
— Нямаше ме — неопределено каза тя.
София Ръсел и Мегън Олсън бяха израснали в Санта Барбара, заедно бяха ходили на училище, а после и в колежа на Южнокалифорнийския университет в Лос Анджелис. След колежа пътищата им се разделиха. София продължи да учи и получи докторска степен по клетъчна и молекулярна биология, а след това започна работа в Института за медицински изследвания на инфекциозните заболявания към Армията на Съединените щати. След като стана магистър по биохимия, Мегън прие пост в Националния институт по здравеопазването. Но само след три години се прехвърли в отдела за медицински изследвания на Световната здравна организация. София получаваше картички от нея от всички краища на света и ги подреждаше в един албум, за да не изгуби следите на пътешестващата си приятелка. Ето че сега Мегън се бе завърнала без предизвестие.
— НАСА — каза тя, за да отговори на неизречения въпрос на Смит. — Уморих се от номадския живот, кандидатствах в школата за космонавти и ме приеха. Сега съм първа в списъка за следващата космическа мисия.
Смит не можа да скрие учудването си.
— София винаги е казвала, че не знае какво да очаква от теб. Честито.
Мегън се усмихна едва забележимо.
— Благодаря. Предполагам, че никой от нас не знае какво да очаква. Ти още ли си в армията, в института?
— Аз съм художник на свободна практика — отговори Смит.
Не беше съвсем вярно, но все пак близо до истината. Той смени темата:
— Ще останеш ли във Вашингтон? Може би ще намерим време да се видим.
Мегън поклати глава.
— С удоволствие, но довечера трябва да се връщам в Хюстън. Все пак не ми се иска да губим връзка, Джон. Още ли живееш в Търмонт?
— Не, продадох къщата. Навява ми твърде много спомени.
На гърба на една визитна картичка той записа адреса си в Бетесда и последния си телефонен номер.
Подаде й картичката и каза:
— Обаждай се.
— Ще се обаждам — отвърна тя. — Пази се, Джон.
— Ти също. Радвам се, че се видяхме, Мегън. Успех в мисията.
Джон Смит излезе на дъжда и потъна във водната пелена. Мегън го проследи с поглед.
„Аз съм художник на свободна практика…“
Никога не си бе представяла Смит като човек без цел и посока в живота. Все още размишляваше над загадъчната му забележка, докато вървеше към гроба на София, а дъждът барабанеше по чадъра й.
ГЛАВА ВТОРА
В Пентагона работят близо двайсет и три хиляди души — военни и цивилни. Помещават се в уникална сграда на площ почти четири хиляди квадратни метра. За всеки, който търси сигурност, анонимност и информация за най-сложните комуникационни системи в света плюс достъп до силовите структури във Вашингтон, по-подходящо място от това не може да се желае.
„Съоръжения под наем“ заема съвсем скромна част от офисите в блок Е на Пентагона. Както се вижда от наименованието му, отделът се занимава с намиране, поддръжка и охрана на сгради и земя за армията — всичко от складовите бази в Сейнт Луис до пространствата на пустинята Невада, използвани за експериментални полигони на въздушните сили. Поради безславното естество на работата в „Съоръжения под наем“ работят повече цивилни, отколкото военни. Идват на работа в девет сутринта, чинно изпълняват задачите си за деня и си тръгват в пет. Събитията от световен мащаб, които приковават колегите им към бюрата дни наред, нямат никакво значение за тях. Повечето от тях харесват този начин на работа.
Натаниъл Фредрик Клайн също го харесваше, макар и по съвсем други причини. Офисът му се намираше в самия край на един от коридорите, сгушен между врати с надпис „ЕЛЕКТРИЧЕСКА ИНСТАЛАЦИЯ“ и „ПОДДРЪЖКА“. Само че зад тях нямаше сервизни помещения, а бравите им не се отключваха и с най-съвършената кодова карта. Тези стаи бяха част от тайния офис на Клайн.
На вратата на кабинета му нямаше табелка, само вътрешен номер на Пентагона: 2Е377. Ако някой попиташе за него, малкото му колеги, които го бяха виждали, биха го описали като мъж малко над шестдесетте, среден на ръст, невзрачен, без каквито и да било особени белези, с изключение на дългия нос и очилата с метални рамки. Вероятно някои биха се сетили да споменат строгите му, вечно смачкани костюми, а може би дори навика бегло да се усмихва, докато върви по коридора. Сигурно бяха чували, че понякога викат Клайн при началниците или пред конгресната комисия. Но това лесно се обясняваше с високата му длъжност. Някои може би знаеха също, че му е поверено да се грижи за имотите, от които Пентагонът притежава дял или наема по целия свят. На това можеше да се дължи фактът, че рядко го виждаха да се мярка наоколо. Всъщност не беше лесно да се каже кой е Натаниъл Клайн или с какво се занимава.