След горещото лято гроздоберът започна по-рано. Но реколтата не беше добра заради силните измръзвания от предната зима. В продължение на осем дни Симон пренасяше кошове и въртеше гроздомелачката. Всяка вечер, с навит над коленете панталон, той се качваше в кацата, за да тъпче смачканите чепки и да осигури по този начин правилната ферментация. Излизаше с лепнещи от гъст червен сок крака, за голяма уплаха на дъщеря си.
— Татче! Приличаш на дявол!
— Ти виждала ли си дявол, мило?
— Знам как изглежда. Прилича на голо пиле, но е съвсем червен и голям като кон. И се възбужда!
От полуотворената изба се разнасяше киселият, стипчив дъх на смачкано грозде и младо вино.
Симон заведе дъщеря си в селото да я запише в общинското училище. Учителката, дребна блондинка, приличаше на ученичка, преоблечена като дама за някакъв ритуален празник. Тя ги въведе в празната класна стая, където все още се носеше едва доловимата миризма на тебешир, мастило и лепило: явно действието се развиваше преди изобретяването на химикалката. Класната стая беше голяма, стара, но чиста, с широки прозорци и много висок таван. Слънцето божие, което нахлуваше на вълни, превъзхождаше многократно комфорта на двайсет и първи век. Насред стаята се издигаше печка за дърва — архаична, монументална — с подпрени на парчета керемида крака и разядени от ръждата бурии, закрепени с тел. Симон я разгледа отблизо. Най-сетне откри фирмата: „Шапе“. Нищо повече. Никакъв намек за фирмата, която в действителност беше произвела тази антика. Освен ако не е автентична. Симон за малко не попита учителката, но се отказа: може би и тя беше автентична.
Календарът-дневник, увиснал зад бюрото на младата жена, показваше 27 септември 1956.
Не стигаше ли малко далеч играта в защитената зона?
На връщане Симон попита дъщеря си с какво да я зарадва за началото на учебната година. Най-много се страхуваше да не му отговори: „Да видя мама!“ Но тя си поиска велосипед. Добре, че велосипедът вече е изобретен — помисли си Симон.
Често скиташе из гората. Медните вече върхове на кестените образуваха широки светли петна всред габърите и боровете. Твърде рано беше още да хваща брадвата, но скоро щеше да грабне пушка… Смяташе да я купи от митничарите за пристигането на гривяците. Макар че митничарите… е, от седмици не се бяха мяркали из селото.
Подир големите летни горещини и едрите капки на уханния дъжд се показаха твърдите, кафяви глави на есенните гъби. Симон бе станал още преди съмнало. До обед вече няколко пъти бе пълнил плетената кошница и голямата си раница. С часове вървеше по позлатения мъх, тъмната зеленика, пъстрия бръшлян, през жълтурчетата, изтравничетата, папратите, сечищата и храстите. С дива радост вдишваше мириса на мухъл, на мъзга, на смола, който се носеше из сенчестия подлее, и спарената, горчива, мускатова миризма на гъбите…
До ствола на някое дърво, под китка изтравничета или жълтурчета, всред папратите, ненадейно, стотици пъти на ден — божествена изненада — блестящата кожица кадифе на черна или кафява шапчица привличаше неизменно погледа му. Сутрин Жули го придружаваше известно време или се срещаха в гората малко след изгрев слънце. Тя бързо се отегчаваше. Двамата сериозно сравняваха находките си. Почти винаги печелеше Симон и беше много горд с това. Не беше по-лош дори от Гонсалес, който минаваше за най-добрия гъбар в околността.
Жули се прибираше, за да приготвя консерви с баба си. Слагаха в буркани най-добрите екземпляри, а другите нарязваха на ивици и ги сушаха в пещта. Баба Гарон трескаво пълнеше огромния стенен шкаф в кухнята; по няколко пъти броеше бурканите и понякога оставаше за дълго неподвижна пред шкафа, съзерцавайки запасите си с напълно автентичен, не, прехласнат вид.
От известно време спеше по-добре. Сякаш страхът, че нещо й липсва, малкият мъчител от безсънните нощи, я навестяваше по-рядко. Въпреки всичко понякога ставаше към два-три часа сутринта, за да хвърли един поглед на провизиите, и преди да се върне в леглото, си сипваше чашка касис с бяло вино.
Есента настъпваше. Мъгли забулваха слънцето. Отвсякъде се оцеждаше влага. Въздухът беше на валма. В края на пасището имаше жълтеникава, застояла вадичка. Огромни манатарки — безформени и кървави, жълтееха край пътищата. В двора на фермата водата се събираше на локви и бликаше изпод краката. Всяка сутрин палеха огъня в голямата почерняла камина, опасана с червена завеса.
В гората, под бодливите храсти, в най-оплетените гъсталаци, се намираха все още широки, меки гъби, последните за сезона. Щяха да никнат все по-рядко, докато настъпят студовете. (Симон вече познаваше тези земи, като че ли беше живял тук сто живота…) Във влажните падини, под трепетликите, гъмжеше от червени манатарки, които малцина събираха. Роговете на изобилието покриваха земята с черната си дантела…