— Ще се разбере, драги ми Али, достатъчно е да се изследва в лабораторията.
Тя не само говореше напълно убедено, но и вярваше, че така само ще се потвърди нейната теза. От друга страна, аз също се надявах да е права! Защото това щеше да означава, че сме открили местопрестъплението и че имаме огромния шанс да намерим евентуално и оставените от убийците следи.
— Кога ще се разбере, Зейнеб?
— Много скоро, господин инспектор!
— Добре! Ти събери пробите от мазилката, а ние ще огледаме вътре.
На излизане забелязах, че вратата на отсрещната стая е полуотворена. Отразената от банята светлина се процеждаше вътре и осветяваше някакъв постер върху стената. Приближих се до него, а Али ме следваше. Светнах лампите и срещнах синия поглед на Мустафа Кемал. Гледаше ме леко обидено изпод черния си калпак, сякаш искаше да каже: „Аз нямам нищо общо със смъртта на тоя археолог!“.
— Човекът е бил почитател на Ататюрк! — разочаровано промълви Али. — При това положение пълна стъкмистика би било да си мислим, че е бил принесен в жертва на Мустафа Кемал…
Макар още от самото начало да не бях приел възторжено това предположение на помощника ми, все пак бях длъжен да взема предвид всичко, дори и пропуските в тази хипотеза.
— Защо да е измишльотина? Човекът може да е пожертван именно защото е обичал Ататюрк.
Али не възрази, даже бе доволен, че съм приел догадката му на сериозно. Но както винаги съм казвал — рано бе да се правят каквито и да било заключения. Претърсих с поглед стаята. Недждет сигурно я бе използвал като кабинет. Имаше маса с компютър върху нея, а на отсрещната стена беше монтирана библиотека… Минах зад масата и дръпнах горното чекмедже. Али в това време оглеждаше библиотеката. В чекмеджето имаше същите папки като оная, която бяхме намерили в хола. Отнасяха се все за защитени зони и исторически места. Като отварях второто чекмедже, мярнах снимка с изкривена рамка. Нагласих я и погледнах — оттам ми се усмихваше кестенява жена с къси коси, очертани скули, леко дръпнати кехлибарени очи и смел поглед, който сякаш предизвикваше целия свят. Но по-важното бе, че ми изглеждаше странно позната.
— Красива жена е била! — обади се Али с явно одобрение.
Като не бе открил нищо полезно в библиотеката, бе дошъл при мен и през рамото ми се взираше в снимката.
— Какво ще кажете, инспекторе? Може да е била бившата му любовница?
— Не знам, но ще разберем — отвърнах му аз.
Разхлабих рамката и извадих снимката. Огледах гърба й: нямаше дата, но хартията все още не бе пожълтяла, цветовете не бяха избледнели, което означаваше, че не е правена чак толкова отдавна.
— Да поразровим тук, може да излязат и други снимки?
Наистина, в най-долното чекмедже открихме цели дузини фотографии на жертвата и на жената с лешниковите на цвят очи, снимани заедно. И за да не остане капчица съмнение за отношенията им, открихме една вече пожълтяваща и очевидно по-стара снимка от сватбата им. Недждет Денизел — в черен смокинг, а светлооката жена — в бяла булчинска рокля, като лебед, плавно носещ се по водата. И двамата бяха поне с десетина години по-млади, и двамата бяха щастливи, и двамата радостно гледаха в обектива.
— В личните документи на убития не пишеше, че е женен — напомни помощникът ми. — Да не би да са се развели?
Сигурно това се бе случило, но явно Недждет не бе забравил бившата си жена.
Като не получи отговор от мен, Али посочи към някакъв документ точно до снимката:
— Вижте, господин инспектор, май че е брачното им свидетелство.
Прав беше. Старо брачно свидетелство, на което под снимките на мъжа и жената бяха изписани имената им, датата на сключване на брака, подписът на служебното лице, а също и моминското име на съпругата.
— Лейля Баркън… Май съм чувал преди това име?
— Лейля Баркън, да — повтори помощникът ми, сякаш очакваше аз да си спомня. — И на мен ми се стори познато. Дали не беше писателка?
— Коя? Коя да е била писателка? — питаше Зейнеб, застанала на рамката на вратата с найлоновия плик с доказателства в ръце.
Али й показа снимката с разместената рамка.
— Тази жена е бившата съпруга на убития… И се казва Лейля Баркън — рече той.
Зейнеб се приближи и погледна с нескривано любопитство. Сетне се обърна към мен:
— Не е писателка, господин капитан. Директорка е. На музея „Топкапъ“. Ако си спомняте, запознахме се с нея преди две години, по време на разследването на съмнителната смърт на един от пазачите на музея.