— Не бях с него — отговори най-после младежът. — Бях се завърнал вече в страната. Когато е загинал Максуд, аз бях вече в Турция, в затвора — натъртено каза той, гледайки към помощника ми.
Беше много развълнуван, не лъжеше.
— Защо се върна от Афганистан? — намесих се и аз. — Защото не намери онова, което се надяваше, че ще намериш, затова ли?
— Не знам — приведе глава той. — Като се прибрах, си мислех, че съм се уплашил, че не съм бил достатъчно смел. И затова се срамувах от себе си…
Млъкна. Сякаш напълно ни беше забравил, сякаш говореше сам със себе си, продължавайки да търси истината.
— А после? — подканих го аз.
— После… после срещнах Ефсун.
Припомних си синия й поглед, проникващ направо в човека.
— Като се върна от Афганистан ли, срещна Ефсун, или се познавахте отпреди това?
— Бях я виждал няколко пъти и преди това. Но се сближихме, след като се върнах от Афганистан. По-точно, след като излязох от затвора. В онези дни се бях затворил в себе си. Дори не ходех на лекции, прекарвах времето си в месарницата ни в „Чаршамба“. Един ден Ефсун влезе в магазина да купи месо. Връщаше се от университета и носеше някакви книги. Видях, че на едната от тях пишеше „Ибн Араби. Съкровища на мъдростта“. Не се сдържах и я попитах: „Книгата, която държите, не е ли написаната по повелята на великия ни пророк?“.
„Да — усмихна се тя. — Така разказва и светият Ибн Араби. Една нощ в съня му се явил пророкът и му рекъл: «Ти, сине на Араби, разкрий истините, които знаеш, на хората». И след това той написал тази книга, за да сподели тайните си с тях. Мога да ви я оставя, ако искате да я прочетете.“
Аз я взех, опитах се да я прочета, но някой трябваше да ми я обясни и коментира. Помолих Ефсун и тя се съгласи. Така започнахме да се срещаме, а после по волята на Аллаха се обикнахме и се сгодихме.
— Каза, че си се отървал благодарение на Ефсун? — припомних му аз. — От какво е успяла да те спаси Ефсун? От каква грешка?
Преди да заговори отново, посочи пластмасовата бутилка.
— Може ли още малко вода? — помоли той. — Върнах се толкова засрамен от Афганистан…
— Защо? Какво толкова срамно се случи там? — не издържа Али.
— Ами… Този американски майор…
— Тед Нелсън ли?
— Да, Тед Нелсън… и аз бях при екзекуцията му…
Стреляхме наслука, но май щеше да изскочи заек. Спогледахме се набързо с Али, но и двамата не продумахме, само слушахме внимателно разказа на Йомер.
— Бяхме в едно планинско място. Бяха го заловили при някаква престрелка… Едър човек беше, някъде метър и деветдесет. Говореше се, че бил виновен за смъртта на стотици наши братя мюсюлмани. Че бил безмилостен убиец. Но човекът, който беше пред очите ми, беше един нещастен военнопленник, който сякаш се беше смалил, седнал върху отсрещната скала. Сивите му очи под русолявите клепачи сякаш молеха за помощ, опитваше се да се усмихне на всеки, който минеше покрай него, изговаряйки на някаква смесица от пущу и английски фразата: „Моля ви, моля ви, смилете се, имам две момиченца“. Но вече беше осъден на смърт. Понеже се очакваше ново американско нападение, екзекуцията щеше да бъде изпълнена точно тогава, като възмездие за американската атака. Максуд дойде при мен и радостно ме потупа по рамото: „Поздравявам те, братко! Ти беше избран за тази почетна задача!“.
Още преди да спомене думата „задача“, разбрах за какво става въпрос — аз трябваше да екзекутирам американския майор. Знаех, че трябваше да го убия, като прережа гърлото му с нож. Отначало нищо не почувствах. Дори се бях зарадвал, че братята муджахидини ми се бяха доверили, поверявайки ми толкова важна мисия. А имах и опит в това. Да, сега като го говоря това, целият настръхвам, но наистина преди това бях заклал много животни.
Най-сетне мигът настъпи. Американците бяха направили засада на седемдесет и трима мюсюлмански бойци от съпротивата близо до Кабул и макар някои от тях да се бяха предали, не бяха оставили нито един жив, бяха разстреляли всички. А ние за отмъщение щяхме да екзекутираме майора. Освен мен имаше още шестима екзекутори. Четирима го държаха за ръцете и краката, а двама щяха да държат главата му. А аз трябваше да го убия.
В този миг двамата с Али слушахме Йомер безмълвно и сякаш самите ние се намирахме в онази пещера.