— Така казваш, Али, но пред нас той направи признания за неща, които не е казал на Отдела за борба с тероризма.
В този миг Зейнеб влезе в стаята с прозрачен плик, пълен със събраните улики. В него беше и кървавият касапски нож, намерен на седалката на шофьора в пикапа за разнасяне на месо. В дясната си ръка носеше страничката с готовия вече доклад. Но щом влезе, и умът й се завъртя около последното изречение, което бях изрекъл.
— Кой си е признал, шефе?
Не ми се коментираше вече тази тема и я попитах за друго, внимателно вглеждайки се в посърналото й от умората лице:
— Ела, Зейнеб! Какво стана? Успя ли да определиш каква е кръвта по ножа?
— Да, началство! Жалко, но е само животинска кръв.
Изобщо не се учудих, но Али, твърдо убеден, че накрая убиецът все пак ще се окаже Йомер, с нескрито разочарование я попита:
— Сигурна ли си, Зейнеб? Добре ли изследвахте всичко?
Тя му подаде краткия доклад.
— Съжалявам, Али, но имунологичият тест не лъже!
Помощникът ми, който също като мен нищо не разбираше от научни термини и цифри, известно време се взираше в написаното на листа.
— Може би — рече накрая, вдигайки поглед от разпечатката. — Но нека все пак да изследваме и самия пикап по-добре? Ако Йомер и братята му са превозвали труповете с него…
Прав беше. Всъщност трябваше да изследваме и вътрешността на пикапа. Само така можехме да установим дали Йомер беше виновен, или не. Но за да направим това, ни трябваше прокурорска заповед. То, честно казано, нямахме право да изследваме и този касапски нож, но ако при такива важни случаи останехме да чакаме бюрократичните процедури, щяхме да пропуснем съществени възможности, затова изследвахме ножа, а на сутринта щяхме да вземем прокурорската заповед. Но огледът на пикапа не можеше да бъде извършен само от Зейнеб, трябваше да се състави специален екип, а това означаваше разследването да се разрасне и тогава вече щяхме да сме принудени всичко да правим по книга, спазвайки всяко едно правило. Можехме да влезем в хладилното отделение на пикапа едва на сутринта, след като получехме разрешение от прокурор.
— Къде оставихте пикапа? — попитах аз продължаващата да стърчи права Зейнеб. — Никой няма да го докосне, нали?
— Не, няма, шефе! — с дрезгав от умората глас отговори тя. — Закарахме го в двора на управлението. А ключовете са в мен.
— Добре, без никой да забележи, оставете и този нож на същото място, откъдето го взехме.
— Дадено, шефе! — каза тя и на съсипаното й от умора лице просветна едно палаво изражение: — А първата ни работа сутринта ще е да вземем разрешение да изследваме и ножа, и пикапа отвътре. Щом го вземем — и екипът ще започне работа… — Замълча и пое дълбоко дъх. — Изглежда, ще е доста трудна тази работа. Задната част на пикапа е цялата в кръв, по всяка вероятност — от закланите животни. Ще трябва да търсим човешка кръв сред цялото това море от животинска кръв.
— Имаме ли друга възможност, Зейнеб? — разперих ръце аз и станах от масата. — Може доказателствата за разкриване на случая наистина да се крият в локвата кръв вътре в пикапа.
Али изтълкува думите ми като един вид признание, че все още не съм изключил възможността Йомер да е убиецът, и на лицето му също се изписа задоволство. Но аз се направих, че не съм забелязал нищо, и продължих да говоря на Зейнеб:
— Сутринта събери един добър екип. Ако е нужно — вземи всички от лабораторията. Не искам никакви извинения! Сега най-важното за този случай е в ей тая папка. Ако някой възрази — запиши му името. Аз ще разговарям с него.
Зейнеб решително поклати глава.
— Не се безпокойте, господин началник! Ако в оня пикап има дори една капчица човешка кръв — непременно ще я открием!
— Не, Зейнеб, ти няма да търсиш никаква кръв. Това да го свърши специалният екип. Назначи някой да отговаря за него. Искам ти да си началникът и да бъдеш винаги до мен. Защото всеки момент може да настъпи ново развитие по случая.
— Разбирам, инспекторе! — отвърна тя със строга сериозност на хубавото си лице.