— Кога за последно Шадан Дуруджа е напуснал редакцията на вестника, казваш? — попитах аз, уж мъчейки се да си спомня.
— Във вторник вечерта. А в сряда не се е появил изобщо. Тъй като рубриката му излиза в събота, там изобщо не обърнали внимание. Пък и нали колегите му нещо го недолюбват, та никой не се заинтересувал…
Докато Али приказваше, умът ми се завъртя около начина на работа на убийците. Три жертви за три дни. Ако всеки ден отвличат някого… Не, тези не оставят нищо на случайността. Най-вероятно са отвлекли Шадан Дуруджа във вторник вечерта, когато е излизал от вестника. Убили са го, но са изчакали да му дойде времето, преди да го закарат до Алтънкапъ. Защото е трябвало преди това да оставят трупа на втората жертва — Мукаддер Кънаджъ, при Чемберлиташ. Той пък е бил убит във вторник преди десет часа̀, а както отбеляза и Зейнеб, Недждет Денизел е възможно да е бил убит преди два часа̀ в понеделник през нощта. Значи, е възможно убийците да залавят следващата си жертва още преди да са оставили предния труп на определеното от тях място. Значи, имахме си работа с много добре организирана банда убийци. Екип от много умни, ловки, безмилостни и решителни хора. Можеше ли да са Йомер и братята му? Не, не мислех така. Макар обследването на камионетката им за превозване на месо да не беше приключило, бях сто на сто сигурен, че Йомер ще се окаже невинен. Адем Йездан и хората му повече пасваха на този профил. Но защо той да желае смъртта на хората, с които е бил в съдружие? Освен ако не са знаели някаква важна тайна. Такава, че да го пратят право в затвора. Защо пък не? И Адем Йездан, и жертвите изобщо не са света вода ненапита. От друга страна, не биваше да пропускаме вероятността Намък Караман и дружеството му за защита на Истанбул да са замесени. Ами ако истинската цел на убийците е да накажат хората, които вредят на града? В такъв случай имаше по-голяма вероятност заподозрените от тая втора група да са виновниците за престъпленията.
— Шефе, вижте това!
Обърнах глава и видях някакъв слаб, висок мъж, с нахлупен ниско над лицето си тъмен каскет, сякаш за да не го види никой, да бута със зор по утихналия вече булевард количката си за събиране на боклуци. Отговаряше точно на описанието на двамата бездомници, които намерихме на „Чемберлиташ“ — тънък и дълъг като зарган, с лице, потънало под каскета, сякаш за да го скрие от погледите на хората. Взрях се в пакета, натоварен на ръчната количка, която оня буташе пред себе си. В него имаше нещо голямо. Може би труп? Трепнах развълнувано. Изчакахме мълчаливо мъжът да се отдалечи.
— Обади се на Екрем да имат готовност! — прошепнах на Али, когато мъжът отмина десетина метра от нас.
Извадих пистолета си и го заредих. След няколко минути излязохме от колата и последвахме съмнителното лице. Както и очаквахме, той се приближаваше към Маркиановата колона. Истина ли беше? Открихме ли най-сетне убиеца? Усетих как гърлото ми пресъхна. Забелязах и как ръката ми с пистолета леко потрепна. Вдигнах глава и срещнах погледа на Али. И той беше в същото състояние като мен — облизваше с език пресъхналите си устни, но бях сигурен, че ръката му не трепва. И двамата ускорихме крачка — разбирахме се без думи, бяхме свикнали от работата си през годините. Екипът на Екрем трябва също да беше го приближил. Ако съмнителният побегнеше надолу — щяха да го хванат. Щом стигна до колоната, мъжът взе да се оглежда — първо надясно, после наляво, все едно се боеше да не го види някой. Докато се молех вътрешно да не забележи хората на Екрем, оня внезапно свърна назад и ако в последния момент не се бяхме хвърлили зад някакъв стар модел мерцедес, щеше да ни види. След като се увери, че наоколо няма никой, отново погледна към колоната. Докато ние развълнувано очаквахме да извади труп от найлоновия чувал върху ръчната си двуколка, мъжът преспокойно се приближи до колоната. Огледа се още веднъж, разкопча си панталона и започна да пикае върху многовековния исторически паметник. Дали защото останахме с излъгани очаквания, дали заради простотията на тоя нещастник, която направо ни потресе, не издържах и се развиках колкото ми глас държи:
— Какви ги вършиш тук бе!
Съмнителният прекъсна пикаенето си и панически започна да си закопчава панталона. Точно тогава пристигна и Екрем. Насочи пистолета си към мъжа с каскета. И другите двама цивилни полицаи малко по-отзад бяха насочили дулата си към него.
— Лягай! Лягай на земята! Лягай!