Мъжът, видял се внезапно ограден от въоръжени мъже, уплашено вдигна ръце, без дори да успее да си вдигне ципа.
— Добре, добре, бате, само не стреляйте! — объркано нареждаше той и се просна послушно в локвата пикня, която беше направил преди малко.
Али очевидно все още не беше изгубил надежда и с бързи крачки стигна до двуколката с чувала. Затъкна пистолета на кръста си и го развърза. Бръкна вътре и затършува, но изваждаше само купчини хартия, консервени кутии, бирени шишета, пластмасови купи. Имаше всичко, само не и трупове в тоя чувал. Никакви тела — ни на живи, ни на умрели! Дори в нощната тъмнина се виждаше силното разочарование, изписало се върху лицето на помощника ми. Като не откри каквото търсеше, неистово и ядно се разкрещя на просналия се на земята човек:
— Къде е бе! Къде е трупът?
— К-к-акъв труп, бате? Аз само пикаех! — трепна уплашено лицето на вехтошаря, проснал се долу с ръце на тила си.
Побеснелият Али натисна с крак главата му. Лицето на нещастника потъна в разкалялата се от собствената му пикня пръст.
— Не лъжи! Наблюдавахме те! Оглеждаше се наоколо! Къде са другите ти авери! Къде паркирахте микробуса бе?
— Какъв микробус? Какво наблюдение? Честна дума, аз само си пикаех, братко…
Али го сграбчи за врата и го изправи.
— Вече не ще ни избягаш, синко! — рече му той и го разтърси. — Казвай, къде са останалите ти другари?
Точно в тоя миг телефонът ми се раззвъня.
— Ало, шефе!
Щом само чух гласа на Зейнеб — и мислено си отдъхнах. Още като срещнах глуповатия поглед на вехтошаря и видях окаляното му лице, бях съвършено сигурен, че сме хванали грешния човек. Но все пак исках да го чуя и от нея.
— Слушам Зейнеб, какво има?
— Намерихме нов труп, господин главен инспектор… — отчаяно ми предаде новината, за която имах предчувствие.
— Къде? — само я попитах примирено.
— При „Ая София“… в пресечката до църквата.
Градът, роден от пепелищата — Юстиниановият Константинопол
Императорът гледаше към „Света София“ — най-внушителният храм на света, подобен на свещен облак, надвиснал над Константинопол, пазител на града от всички злини. Гледаше към омагьосващия храм, дарен с божествената светлина. Към чудодейната постройка, която нямаше равна на себе си и правеше и града, над който се извисяваше, също толкова несравним. Към божествената гледка, родена от сливането на човешкия ум с човешкия дух. Гледаше към „Света София“ — най-големият, най-просторният, най-високият, най-светлият храм, който някога беше издиган.
Император Юстиниан съзерцаваше „Света София“. Сляла божествеността и мъдростта в себе си. Съзерцаваше красотата, която само вярващият дух би могъл да сътвори. Храмът, който доказваше, че градът, украсен със светилищата на изгубилите силата си безброй много богове, принадлежи вече само на един бог — християнския. Гледаше към най-величественото светилище в града, възвеличаващо този бог. Към най-великолепната постройка, която придаваше неповторимост на придобилия римски облик град, докоснат от новата вяра. Божият дом, който представяше пред погледа на всички могъществото, изискаността, величествеността, богатството на императора.
Юстиниан гледаше към дома на Бог. Добрият Бог, който винаги му помагаше. Беше му разчистил пътя към двореца, макар да не принадлежеше на аристокрацията. Още преди да стане император, го направи човек, от когото зависеше съдбата на Рим. Чичото на императора беше тайната сила зад гърба на Юстиниан. Неговите ум, сърце, храброст и съвест. Да, Бог винаги е бил добър към него. Дори когато се уплашеше, Бог го даряваше с безстрашие. Макар самият Бог да не обичаше страхливците. Не беше го напуснал даже когато правеше най-големите си грешки. Защото Бог не обичаше глупаците. Не се разгневи и на най-безсрамните му постъпки. Макар че не обичаше негодниците. Но без съмнение най-ценният дар от Бога беше Теодора.
Юстиниан гледаше към храма, издигнат в дар на Бога. Теодора стоеше до него. Величественият храм беше знак на благодарността му към Бога. Но императорът беше не по-малко благодарен и за другото — за стройната като кипарис Теодора, която беше винаги до него. Ако империята беше прекрасна аленочервена ябълка, едната й половина беше Юстиниан, другата — Теодора. Сам Бог му го беше прошепнал тайно. И той я пазеше като безценен Божи дар. Въпреки че не беше дошла от Йерусалим. И че мястото, от което идваше, далеч не беше свещено — преди да стане императрица на Рим, тя беше императрица на римските проститутки. Най-невероятната танцьорка, която бяха виждали някога римските сцени! Некоронованата кралица на римските клоаки.